Слънцето скриваше парещите си лъчи зад хълма за заслужена почивка. Цял ден гореше на небосвода, а след неговата ласка и камъкът се пукаше. Селото беше потънало в тишина. Уморени бяха хората му да кръстосват прашните улици, забързани и улисани всеки в своите дела. И няма как да бъде иначе, празникът наближаваше. Свети, Свети  Константин и Елена се готвеше да разпали огъня на село Българи. Жежкото юнско слънце беше само предвестник на това, което предстоеше да гори идната вечер в селото.

    Баба Злата беше най-старата нестинарка по тези земи. Много огън е бушувал под нозете й, много въглени са горели сърцето й. Носеше нестинарството в душата си, но не искаше да го отнесе със себе си в гроба. Лудешкият танц на танцуващите в жаравата не биваше да затихва, а да се предава през поколенията. Затова старата нестинарка посвети в тайната своята внучка и запали в нея любовта към митичното още от малка. Блага беше поела това малко зрънце от ръцете на баба Злата и грижливо го поливаше с любов, която скоро се превърна в истинска страст към магичния ритуал. Зрънцето покълна здраво и неподдаващо се на порива на времето. Младото момиче напълно се отдаваше и тялом, и духом на митичния танц и се оставяше по време на ритуала да бъде водена от по-висши и неуловими сили. Така силно беше поела в ръцете си наследството от своята баба, че хората често се питаха коя е първородната нестинарка.

    Баба Злата шеташе в дома си пъргаво и сръчно, но мислите й бяха другаде. Усещаше , че тази година може би за последно ще запали огъня на мегдана и искаше да се увери, че е предала всичките си знания и опит на младата си внучка. Блага беше мило момиче, напълно отговаряше на името си. Цяло село я любеше и се възхищаваше на красотата й. Нямаше човек в селото, ни млад, ни стар, който да не е бил докоснат от добротата на момичето. Не можеше да подмине човек в нужда без да се опита да му помогне я с добра дума, я с добро дело. Сърцето й побираше много, а тя самата беше в много сърца. Но едно я любеше истински. Едно сърце бе готово да изгори за нея. Блага напълно се преобразяваше, стъпеше ли в жарта. Там крехкото и младо момиче отстъпваше на силната и непокорна жена, която огънят извайваше по свой образ и подобие. Лудостта, кипяща във вените на младата нестинарка, накара кръвта на Огнян да закипи и сърцето му заигра наравно с нея. Заобича я Огнян така както никое друго живо същество не можеше да обича. Прие лудостта и непокорството й за свои, пожела да прихване от нейната болест и в мигом да се слеят в едно.

    Огнян не беше от нестинарски род. Друго палеше душата на младото момче. Из под силните му ръце различно чудо се ваеше с охота. Нагорещено до червено желязо се предаваше с лекота под ударите на ковачния му чук и скоро придобиваше най-чудни форми, красиви и меки извивки и образи. Сякаш не ковач, а художник с тънка четка бе изрисувал линиите на всеки излязъл от пещта предмет. Ден и нощ ковачният му чук неуморно огласяше селото,а песента му, звънлива и необикновена, имаше силата да завладява. Наближаваше жътва и ковачът бързаше да отлее и  извая сечивата и инструментите, които с готовност ще прережат житните класове. В малката семейна ковачница Огнян оставяше цялата си душа, ваеше с любов и търпение, с които изучи занаята от своя баща. Стоеше редом до стария ковач и всеки удар на чука много точно отмерваше и ударите на сърцето на малкото момче. Горещата пещ отваряше дълбоката си паст и приемаше жадно всяко парче желязо, за да го подготвят за новия му живот в ръцете на майстора.

  Огнян не беше нестинар, но не по-зле владееше и контролираше силата на огъня. Тази вечер той щеше да посвети на едно старо изкуство, което беше научил с годините в леярната и ковачницата на дядо си. Тази вечер Огнян щеше да облече новата икона на Св.Св. Константн и Елена с красив сребърен обков и да излее сребърните пари, които щяха да я придружат по пътя й към храма и да влязат в огнения кръг. Чакането е изкусен и красив занаят, истинско изкуство в ръцете на майстора. Среброто самó се предава под инструментите му и предлага изтънялото си тяло, което въображението и опитната ръка на майстора на изрисуват с красиви флорални мотиви.

• Добър ден, бабо Злате! – старицата беше внезапно извадена от дълбокия й унес и възпря за малко потока на мислите й. Пред нея на прага на дома й, като исполин, стоеше изправено младо, високо и широкоплещесто момче. Зад него като в няколко снопа проблясваше залязващото слънце и тя успя да различи само формите на силуета му. Наистина беше силно момчето, но силата му се излъчваше и от красивата и спретната народна носия, в която се беше пременило. Чисто бялата му риза беше прилежно прибрана в дългите му кафяви потури, а ярко червен пояс здраво пристягаше кръста му и правеше фигурата му да изглежда още поиздължена. След няколко секунди в недоумение, домакинята най-после го разпозна.
• Здравей, Михале! Какво те води насам, момче?
• Цяло село се е събрало на мегдана, нестинарке. Само тебе чака!
• Ида, синко, ида! – забърза се баба Злата да дошета, грабна червената си забрадка, превърза я чевръсто на побелялата си глава,нахлузи кожени обуща и пъргаво тръгна след момчето.

Михал беше най-големият син на стара нестинарска фамилия, която заедно със семейството на Блага бяха стожерите в село Българи и съхраняваха тайната на танца по въглени десетилетия наред. Може би затова не беше чудно, че именно Блага беше обещана за Михал. Двете фамилии течаха през селото и цялата околия като две бурни и вечно пълноводни реки, всяка със своята сила и непокорност, със своите страсти и затишия. Но съберат ли се двете в едно, потечеше ли кръвта на двата рода в едни вени, тогава нищо нямаше да изкорени нестинарството по тези свещени места. Така си мислеха Севда и Иван, родителите на Михал, така искаха да съблазнят съдбата, но какво искаше Благиното сърце – това още никой не беше разгадал.

    Селският мегдан гъмжеше от народ. Като цял рояк пчели, събрал се около кошера си. Селото се вълнуваше от приготовленията за предстоящия празник. Деца и възрастни се стекоха за последни наставления от най-старите и опитни в ритуала. За някои млади момичета и момчета това щеше да е посвещение и първи стъпки към магическия обред. Затова и вълнението им се усещаше във въздуха. Към центъра на селото започнаха да се стичат музиканти със своите семейства, малки момчета гайдари, които нямаха търпение да покажат какво са научили от бащите си и да пуснат гласа на гайдата да се вие из цялата околия. Баба Злата огледа тълпата, никой не липсваше, всеки се беше сбрал с едничката мисъл да помогне кой с каквото може и да бъде част от магията на утрешния празник.

• Види ми се, че селото е готово за посрещане на светиите. – провикна се старата нестинарка. – Утре от всяка къща ще тръгнат момичета, красиво пременени, гиздави, с китка и песен на уста. Нека почетем покровителите ни в храма, а подир това запалим с чисто сърце огъня, който ще приеме белите нозе на нашите нестинари и нестинарки. Огъня на мегдана ще поддържам аз и ще изпращам на танцьорите благочестиви мисли, за да изпълнят ритуала с цялата си душа. Чакаме ли още нещо, Румяно? – с тези думи старата жена се обърна към своята другарка, която беше редом с нея през всички години на нестинарството.
• Иконата, Злато! Тя е още у ръцете на майстора!
• Нека! Нека! Огнян знае какво прави! Нощта е още млада, време има да бъде завършена и иконата.

След тези думи и последни заръки на баба Злата всички се отправиха към домовете си, развълнувани за предстоящото.

 На следващия ден, още от първи петли, жители от всички краища на селото започнали грижливо да се подготвят за големия ден – млади моми събрали свежи и благоухайни цветя, с които да украсят иконата на Св.Св. Константин и Елена, храмът от ранни зори отворил своите врати в очакване на множеството и готов да приеме молитвите за здраве. Починали си добре през нощта, нестинарите събрали сили и цялата си вяра нужни им, за да влязат в огнения кръг. Единствено Огнян не бе мигнал цяла нощ. Тишината на селото бе приела с охота звуците от ковашкия му чук и песента на малките инструменти, които грижливо отсичаха сребърния обков за ритуалната икона. Всичко, което излизаше из под ръцете на майстора, беше красиво. В него той майсторски оставяше своя отпечатък, своите сърце и душа. Вдъхваше му живот, без думи го караше да говори, а който видеше поредното творение на ковача, онемяваше от възхита. Сърцето на младия ковач бе пълно с любов, която единствено горещото желязо и Блага можеха да получат. Тази нощ и иконата грейна , целуната от майстора.

  Тъкмо привършваше и почистваше сребърния обков, когато на вратата на ковачницата му се почука.

• Сполай ти, майсторе! Песента на инструментите ти огласи нощта, вярвам, че и красота е сътворила! – с широка усмивка и тънко гласче Блага внесе още повече живот в работилницата.
• Добър ден и на теб, Благо! Красотата я донесе ти, мори, аз само свърших своята работа – с тези думи Огнян пристъпи бавно към девойката и нежно, гледайки я в големите сърнени очи, й подаде образа на двамата светии. Не можа Блага да откъсне поглед от възмъжалото му лице, силната и здрава челюст, която изпъкваше въпреки усмивката на ковача и катран черните му коси, които напомняха въглените под нозете на нестинарите. И без някой да бе запалил огнен кръг около тези двамата, те горяха в своите страсти, а сърцата им натежаваха все повече като вързани в окови. Силна беше обичта на младите и лекото докосване на пръстите им върху иконата единствено сплоти още повече магията по между им.

В този миг свещеното тайнство, което ги обгръщаше, беше нарушено от радостните напеви на Ирина. Младото момиче нахлу весело и безгрижно в работилницата на брат си, нетърпелива шествието към аязмото да започне и всички да се включат в него.

 - Хайде, батко, само тебе цяло село чака! Готови ли са сребърните пари, че баба Злата да облече иконата? А, Блага, и ти ли си тук?

- Тук съм, Иринке! Баба ме изпрати иконата да взема. – засрамено наведе очи момичето и бледа руменина се приплъзна по лицето й. Единствено майстора я забеляза и тази неочаквана свенливост го развесели още повече.

- Идем, Ирино! Занаята си иска търпение – побърза да разсее неловкия момент и сбута сестра си напред към вратата на помещението.

 А в този момент като бурна и непокорна река, отнасяща всичко по пътя си, по улиците на селото започна да се стича такова стълпкновение от хора, каквото Странджа отдавна не бе виждала. Потокът се стичаше към свещеното аязмо с мисията да отнесат облечените в яркочервен плат и нагиздени със сребърни монети икони и ритуално да измият дръжките им. Свещената вода притежаваше силата да пречиства и лекува, а с вярата си жителите на село Българи осветиха всяка икона, занесена до свещения извор. Скоро след този така

 Единствено баба Злата се бе откъснала от множеството и подготвяше огъня на мегдана, който щеше да поддържа през цялата нощ. А огненият пръстен край църквата Св.Св. Константин и Елена щеше да погълне по-късно и дяволски да обладае дръзналите да влязат боси в него.

  Блага също се беше отделила от множеството и използва момент без никой да я види, за да се усамоти и подготви духа си за предстоящия митичен танц. Или поне тя си мислеше, че никой не я беше видял. Навлязла с решителни стъпки в прохладната гора, тя вдиша дълбоко пречистения свеж въздух и белите й дробове се изпълниха с всички горски благоухания на билки, зелени дървета и тучна прясна трева. Мислите й се прочистиха, но сърцето и си беше все така натежала като олово. Отдавна то се бе превърнало в нагорещено до червено парче метал, което майсторът –ковач с любов бе отлял в ръцете си. До Огнян Благиното сърце беше по-горещо и от ковкото желязо, и от жаравата в огнения кръг. Тежка въздишка се отскубна от гърдите на младата нестинарка, а зад гърба й нещо помръдна в храстите. Обърна се рязко назад и с очи като на кошута Блага започна да се озърта плахо наоколо. От храстите изскочи позната мъжка фигура. Михал я беше последвал незабелязано навътре в гората и чакаше удобен момент да я заговори.

• Да не се изгуби, Благо? – поде разговор младежът.
• Не, нарочно тук дойдох! – свъсено отговори девойката.

Тя не очакваше някой да прекъсне усамотението й по този груб начин, а още по-малко очакваше това да е Михал. Блага знаеше за намерението на родителите му да я сгодят за него, а и баба й изглежда нямаше нищо против. За нея важно беше, че нестинарски род с нестинарски род ще се сроди. А какво искаше самата Блага, никой и не питаше.

• Помислих, че имаш нужда от другар. Готова ли си за довечера?
• Щом е огън, все съм готова! – с тези думи Блага рязко се извъртя и понечи да си ходи, но ръката на Михал бе много побърза, хвана през кръста и бързо я придърпа към себе си.
• Една блага дума поне, като името ти, не мога ли от теб да чуя? – прошепна й в ухото и охлаби леко примката. Тя използва момента и мигом се отскубна от него, погледна го в очите и в нея заговори другата жена.
• Думите са като камъка, Михале, тежат си на мястото!

И също като вихрушка, Блага се изплъзна от капана, в който се беше озовала и подгонена незнайно от какво изтича и излезе от гората. А в същото време едни други кафяви очи се пълнеха със сълзи при тази сцена – Блага в обятията на Михал. Ирина не можеше да издържи на гледката, притаила дъх зад едно дърво недалеч от двамата нестинари, и още преди разковничето на въпроса, младото момиче беше поело обратно пътя към аязмото с натежала душа и премрежени от плач очи. Ирина любеше Михал с цялата сила, на която е способна едно младо и чисто сърце. Любеше го искрено и всеотдайно, но чувствата й бяха несподелени. До скоро тя си мислеше, че единствено родовата връзка на Михал с нестинарството е голямата пречка пред тях и беше готова да заличи всякакви предрасъдъци и запали любовта в него по-силно и от огън. Днес обаче истината се разкри пред очите й. Не разбра момичето, че очите са я излъгали. Не прозря през сълзите си, че там, между онези двамата, нямаше любов.

  Процесията малко по малко започна да се оттегля от храма и се отправи към мястото на огнения кръг. Жаравата беше подготвена умело от истински нестинарски ръце и се поддържаше жива, за да посрещне играта на танцьорите. Всички хора от селото се наредиха около огъня, изпълнени с вълнение, други с любопитство, а всички заедно с вяра за всеобщо пречистване и опрощение. Но истинските проводници на тази вяра бяха те – избраните, нестинарите. Като свещени вождове, надарени с нечовешка сила да общуват с боговете, нестинарите пристъпват в парещата жарава , за да съпроводят хорските молитви до Божиите уши и да предадат обратно Неговото послание. Такава беше дарбата на истинските нестинари, те бяха сякаш целунати от Слънцето и защитени от огнената стихия.

 Събралите се хора вдигаха превъзбудена глъч до въз Бога, очакваха с нетърпение появата на избраните. В миг множеството се разцепи на две, сякаш река от лава ги попари и накара да се отдръпнат, и измежду тях си пробиха път Михал, Стефан и Боян , а с уверена стъпка зад тях вървяха най-личните сред нестинарките – Блага, Райна и Богдана. Красиви бяха митичните танцьори, но най-чудна беше Блага. Облечена в искрящо бяла дълга роба, която разкриваше само глезените и китките й, тя олюляваше снаха нежно и в такт със звуците на тъпана. Дългите и катранено черни коси сега се спускаха на вълни по раменете й и стигаха чак до кръста. Алените й устни не криеха усмивката и млечно белите й зъби. А очите й – дълбоки като свещеното аязмо – търсеха само един човек сред тълпата от човешки фигури. И го откриха. Огнян беше там, между нея и огъня, в който предстоеше да влезе. Той само й се усмихна одобрително, с което й подсказа, че вярва в силата й, и  направи път към горещата жарава.

 Първи по парещите въглени тръгнаха момците. С по една икона в ръцете нестинарите започнаха да подскачат живо в кръга и  със ситни стъпки оформяха кръст. Във въздуха се носеше тежък аромат на тамян и изгарящи въглени, а цялата околия беше мистериозно завладяна от звънците на тъпан и гайда. За присъстващите около огъня те бяха просто звуци, но за избраните те отваряха портите към божественото. Неведнъж пред очите на зрителите се случваше чудо, неведнъж бяха чували нестинарски предсказания за бъдещето и не бяха онемявали пред гледката, която се разкриваше пред тях. Сега очакваха предсказанията на Блага, защото те винаги се сбъдваха. Чиста и непорочна беше нейната душа, затова и всички вярваха, че точно тя ще се приближи най-много до Бога и ще се свърже с Него.

 Но нечисти ли бяха силите, които ги спохождаха и обладаваха? Каквито и да бяха те, потъваха дълбоко в душите на нестинарите след края на ритуала. И така до следващия път.

От небето се чу силен тътен, който разпори като с нож Странджа планина и я накара да изреве като ранена мечка. Този гърмеж обаче не спря по-голямата стихия, която прииждаше – транс, в който изпадаха нестинарите. Блага и нейните другари извиха тяло назад, като че пускаха дявола да влезе в гърдите им, а белите им нозе правеха ситни стъпки върху жаравата. Оглушителни викове и стенания се откъсваха от гърлата им и сякаш приветстваха с отворени обятия случващото се.

 Огнян и Ирина наблюдаваха без да откъсват поглед от своите любими. Сега те ги виждаха в друг образ, опознаваха другата им страна и ги заобичваха още повече. И ако Михал щеше да излезе от огнения ад без видими белези, то сърцето на Ирина щеше завинаги да бъде белязано. Белегът беше толкова дълбоко в нея, сякаш с нагорещено желязо бе жигосан там. И кървеше. Сега още повече пред танца на Блага и Михал, който отровената й душа виждаше като любовен. Пред очите й не се изпълняваше тайнствен и магичен ритуал, а се разиграваше любовна сцена и въображението й подобно на птица в небето, рисуваше всякакви любовни образи. Подобно на случката в гората, и този танц я нарани дълбоко и младата девойка не дочака края му.

• Сега ще чуем бъдещето! – прошепна някой в тълпата и всички притаиха дъх.

И ето, моментът настъпи. Блага отвори широко очи, издаде главата си назад и дългите й коси докосваха жаравата. Въпреки опасната си близост с огъня, не изгоря и един косъм. Потта от нагорещеното й тяло се проби в робата й и тя прилепна плътно до кожата й. Под лекия и влажен плат се открои младата гръд, а от устните й се отрони едва доловимо:

- Смърт! Дългата й ръка ще се разстели над селото! Млада душа....

При произнасянето на тези думи всички присъстващи застинаха на място. Дори и близостта им с огъня не можа да стопли вледенената кръв във вените им. Смърт? Но чия смърт? Чий млад живот ще угасне? Толкова много въпроси, но без отговор. Блага изведнъж се отърси и сякаш друг говореше в ухото й:

• Ще гинат любещи се души, бавно и неутешимо! Ала селото и хората му ще пребъдат!

Притихна обузданото тяло, воплите и стенанията отслабнаха, а Блага отпадна изтощена. Само силните ръце на Огнян поеха вече отслабналото й тяло.  Така сгушена в прегръдките му, той побърза да я отведе далеч от задушаващата я тълпа.  Изумените селяни не спираха да обсъждат предсказанията и от уста на уста се носеше страха за предстоящото. Но много скоро последните думи на Блага за добрата участ на село Българи разсея надвисналите облаци над главите на жителите му и успокоени се хванаха на традиционното Костадиново хоро.

  Рано на следващата утрин, възстановена от дяволския танц, Блага стана , за да ошета къщата и разтвори широко прозорците , за да нахлуе свежия планински въздух. Трансът, в който беше изпаднала, не й позволяваше да запомни и една дума от предсказанията си. Единствено нейното сърце бе спокойно. Но не задълго. От склона на планината запъхтяно и изпотено тичаше месното овчарче Бисер. Спря се пред портите на баба Злата и Блага и с широки и невярващи очи, без да може въздух да си поеме, успя да смотолеви няколко думи:

 -Како Блага, како Блага, смърт както каза.....Ирина....там в аязмото.....Ирина!

Ирина не дочака края на танца и с това предреши и предсказанието на младата нестинарка. Не разбрала правилно танца на тези две тела, с натежало като камък сърце и крака по-леки от крилата на птица, Ирина неусетно се озовала пред пропастта при свещения извор. А там самият дявол й подал ръка.

 Огнян не успя да превъзмогне загубата на сестра си, а в Блага той виждаше само предвестницата на нейната смърт. Спряха ударите на ковачния му чук, така както бяха спрели и ударите на Ириненото сърце.

  А Блага не успя единствено да предскаже собствената си участ. На сватбата си тя не изтанцува нито един танц. Танцът през онази нощ за нея беше и последният.