Вълшебният пръстен (11)

11. Стас

       Познах го веднага щом влезе в класната ни стая. Божичко, това е момчето, което ме спаси, когато без малко да се удавя в морето през лятото! Кой вятър го довя точно в нашия клас?

       – Познаваш ли новия ученик? – попита ме Недка.

       – Не го познавам – излъгах.

       – А защо се изчерви? Ще ми разкажеш всичко, иначе не си ми приятелка.

  *

       През лятото всеки ден ходехме на плаж с Дарина, моята варненска приятелка, която живееше в съседната къща, и с братовчед ми Пепи. Той беше седем години по-голям от мене и баща ми не ми позволяваше да ходя сама на плаж, а само с него, за да ме наглежда. Пепи обаче изобщо не ме наглеждаше, защото приятелите му вече го чакаха на сянка под козирката на смесения плаж, за да попълни карето им за белот. Чудех му се: защо трябва да ходиш на плажа, за да играеш там белот с часове? С Дарина се разхождахме по брега и по централния мост или играехме с голямата надувна топка, която Пепи беше ми купил от чехите. За себе си той купи чифт бели кецове. Те бяха най-търсената стока и благодарение на чешките туристи много хора се снабдяваха с тях. Търговията се въртеше на плажа или по алеите на Морската градина. Трябваше само да се огледаш дали наблизо не се мярка милиционер, да се приближиш до някой чех с голям сак и да попиташ: „Мате кецки?” И той отваряше сака си, претъпкан с кецове в различни цветове.

       Вече можех да плувам добре, но не влизах навътре в морето. Майката на Дарина я беше наплашила с истории за опасни случаи: как на някого му се схванал кракът, друг го повлякло течение, трети попаднал във водовъртеж...  Затова Дарина упорито отказваше да влизаме по-навътре от края на моста. На мен ми беше омръзнало да плуваме напред-назад покрай пилоните му, обрасли с мъх и дребни мидички, затова един ден скочих от моста и заплувах към голямата шамандура, която се поклащаше навътре в морето. Но преди да усетя гордост от смелата си постъпка, видях огромния синкавобял купол на една медуза почти под носа си и усетих по шията си остра пареща болка. Неволно отворих уста, за да изкрещя, но вместо това в гърлото ми нахлу солена морска вода. Задавих се, не можех да дишам, само махах хаотично с ръце и ритах с крака във водата. Тогава усетих как някой ме хваща през раменете и ме тегли към моста. Не можех да го видя, защото беше зад гърба ми. Когато стигнахме до стълбичката, аз се хванах за перилата, качих се на моста, обърнах се и го видях. Едно момче около моята възраст изтръскваше водата от тялото си и ме гледаше насмешливо със зелените си очи. Чувствах се ужасно: бях се изложила. В края на моста имаше много хора и сигурно повечето са ме видели как се мятам безпомощно във водата. 

       – Благодаря! – измънках.

       – Пак заповядай! Какво търсиш в морето, като не можеш да плуваш?

       – Мога да плувам. Една медуза ме нападна.

       – Нападна те, значи. Сигурно е била много страшна тази медуза.

       Той ми се подиграваше. Обърнах се и си тръгнах.

       След няколко дни, като се разхождахме с Дарина по моста, видяхме същото момче да се качва към върха на кулата за скокове.

       – Гледай, Стас ще скача от последния етаж – каза ми Дарина.

       – Той Стас ли се казва? Откъде го познаваш?

       – Всички познават Стас. Беше в нашето училище, но го изключиха и сега ще учи в друго училище.

       – Защо го изключиха?

       – О, не си спомням точно. Май в часа по естествознание казал нещо за Мичурин или Лисенко и учителят побеснял. Искаш ли да те запозная с него?

       – Не искам – казах. – Хайде да си тръгваме!

  *

       Стас седеше сам на последния чин до прозореца. Аз предпазливо го отбягвах, а по всичко личеше, че той не ме помни. И слава богу!

       – Семейството му е изселено от град Сталин в едно село наблизо – съобщи ми Недка, която покрай майка си първа научаваше новините в града. – Но в селото имало само начално училище, затова дошъл да учи тук и живее при техни роднини.

       – Защо са ги изселили?

       – Дядо му бил министър в едно правителство преди Девети.

       – Само за това ли?

       – Че малко ли е? Пак добре, че не са ги вкарали в някой лагер.

       Може би трябваше да се зарадвам, че в класа ни се е появил още един потомък на народни врагове. Но първото ми чувство беше раздразнение, сякаш някой се опитва да ми отнеме предимството да бъда единствена – поне в нашия клас. През годините бях се научила да черпя самочувствие от това, че не съм като другите, че постоянно ще срещам трудности и трябва да се справям сама. Не търсех съюзници. Полагах усилия да бъда най-добрата по всички предмети, дори когато не ми бяха особено интересни, и общо взето успявах. Мислех си, че така доказвам колко е несправедливо да бъда белязана и отхвърляна. От друга страна, това момче, все още непознато, имаше сходна съдба и будеше любопитството ми. Как се чувства? Дали се тормози, че няма никакъв шанс да го изберат дори за звеневи, или му е все едно? И изобщо – какви мисли се въртят в русата му глава? В края на краищата трябваше да си призная, че предпочитам Стас да бъде в нашия клас, отколкото изобщо да не го видя повече.

       Дори на някого да му беше хрумнала неблагоразумната мисъл да предложи Стас за звеневи, вече нямаше закога: започна подготовката за приемането ни в Димитровския съюз на народната младеж. А там, както се оказа, няма отряди и звена, председатели и звеневи. Нашият VIIа клас щеше да претърпи нова метаморфоза, превръщайки се в дружество, оглавявано от секретар.

       Заваляха извънкласни мероприятия, в които наперени членове на учкома ни разясняваха устава на ДСНМ, а Драгнева с подобаващ патос ни запознаваше с героичната история на Работническия младежки съюз, наричан Ремс. Заведоха ни в Музея на революционното движение, в който най-впечатляващата фигура на пламенен революционер се оказа някогашната ни шивачка Вела Митева. По някое време се разбра, че няма да приемат целия клас наведнъж, а на групи в Градския комитет на ДСНМ: в първата група – избраниците, в последната – неблагонадеждните: аз, Ицо, който повтаряше седми клас, и Стас.

       Най-важната част от подготовката беше назубрянето на устава, защото щяха да ни препитват. Бях изяла с кориците малката червена книжка и в уречения ден и час отидох в Градския комитет. В залата имаше петнайсетина души от различни училища, но Стас не беше сред тях. Влязоха двама непознати мъже, които ми изглеждаха доста възрастни за комсомолци, седнаха зад дългата маса, покрита с червено сукно, извадиха списък и започнаха да ни привикват, за да ни задават въпросите си. Може би щях да се почувствам унизена от тази процедура, ако мисълта ми не беше заета с друго. Защо Стас го няма? Дойде и моят ред и докато отговарях на въпросите, някой влезе в залата. Обърнах се да видя кой е, но беше Ицо, който винаги закъсняваше. Стас така и не се появи.  

       Излязох от сградата на Градския комитет и усетих пронизващ студ. Беше края на март, но зимата не искаше да си тръгва. Тротоарите бяха опасани с мръсносиви снежни купчини, а вятърът блъскаше клоните на мръзнещите дървета. Изведнъж пред мене се изпречи Стас.

       – Чакам те да ми разкажеш как ви приеха в десенемето. Имаше ли фанфари?

       Подминах иронията му, защото ме заговаряше за пръв път, откакто е в нашия клас, и защото ми стана приятно, че ме е чакал отвън на студа.

       – Ти защо не дойде?

       – Ами... не ми се зубреше тъпия им устав. Видях на първата страница, че ДСНМ е доброволна организация, и реших, че не искам да съм ѝ член.

       – То така пише, но всъщност е задължително. Ще си имаш неприятности.

       – И какво ще ми направят? Ще ме обесят на площада?

       – Е, до бесило може и да не се стигне – казах с полуусмивка, – но няма да те приемат в университета, трудно ще си намираш работа...

       – Говориш за далечни неща. Никой не знае какво ще се случи дотогава. А ти защо им се натягаш толкова?

       Това беше обидно.

       – Никога и пред никого не съм се натягала. Ти изобщо не ме познаваш. Освен това не си ми никакъв и нямаш право да ми говориш така.

       – Добре де, не се сърди! Само си помисли колко приятни неща можеше да свършиш, вместо да запаметяваш всичките им глупости.

       – А ти защо не си признаеш, че просто те е домързяло да научиш устава?

       – За мързеливец ли ме смяташ? Трябваше да те оставя през лятото медузата да те изяде.

       – Ка-кво, какво каза? – Беше толкова неочаквано, че започнах да заеквам.

       – Много добре чу какво казах. Хайде да тръгваме, преди да си се превърнала в ледена висулка  – и той ми подаде ръката си.

       Хванах ръката на Стас и тръгнахме срещу вятъра по опустялата улица. И вече не ми беше студено.