10.05.2008 г., 15:31 ч.

XXL2 - малко по-някога 

  Проза » Други
951 0 2
1 мин за четене
 

Хекът застина във въздуха... мълчалив и необятен. Тънък като конец слънчев лъч прониза своеобразната му елипса. Погълнат от простотата на собствения си, принадлежащ му момент, хекът ми изпрати тиха усмивка и закачливо смигване. Небето помръква; облаците се скупчват един върху друг, кривящи се в нетрадиционни форми; подали се  на пролетната лудост... проникват един в друг... страст... желание... вплетени в задъханата, мокро-лепкава Нужност на предстоящия дъжд; избухват в екстазната си цялост. Креативни нишки живот покълват като Растения от силиконовите съзнания на десетина тийнейджъри. Затисната в потната необезпеченост, обсидиановата игла пръска необятност в задушливата, хормонална претрупаност. Дзън-дзън, дзън-дзън-дзън. Струните на акустична китара плахо потрепват, подушили задаващия се дъжд. Кап-кап, кап-кап-кап... струните плачат, докоснати от сълзите на небето. Примките на новородената пролет оковават Живота с титаниевите си цветове. Въздъхвам веднъж... два пъти... бебе в розово отсреща реве; срещу себе си, няма да спре; поробени колички майките бутат; колички-сълзи в себе си трупам. Никога не забравям картините, които виждам във въображението си. Едно от проклятията ми се казва Незабравност. И си спомням ли, спомням... спомням... как една сутрин се събудих, до мен лежеше трупът на 21-а годишно, дългокосо момче, а аз бях забравил всичко.   

                               04:45 - Никога повече няма да вали...

                                                        небето пресъхна...                              

© Светослав Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??