Юли

Денят пареше. Сенките бягаха и тези, които съумяваха да ги открият, бяха щастливци. Горещият юли сякаш нарочно криеше сенките си, смятайки, навярно, че всеки си има своя сянка и че който желае да се скрие от слънцето, би могъл просто да сложи ръка над очите си. Юли вярва в сенките и напълно оправдано смята, че всяка сянка няма нужда от още слънчева защита.
Денят на юли.
След като повечето търговци започнаха да затварят своите малки магазинчета, повечето работници се настъпваха в претъпканите автобуси, тролеи и трамваи, юли реши да награди с бира съименника си – Юли. Юлиан беше момче на 24 години, който се опитваше да рисува, да пише стихове и музика. Работеше в малка печатница и всяка вечер след работа се отбиваше в близка бирария.
Юлиан в юли.
Момчето влезе и седна на бара. Светло момиче го погледна зад някаква завеса в дъното и каза на някого “изчакай ме!”.
- Биричка ли? – попита момичето.
- Да.
- Всяка вечер пиеш бира тук, нали? – полюбопитства момичето.
- Така е.
- Има ли причина да пиеш толкова много?
Юли не очакваше подобен въпрос, сметна го за елементарен и замълча.
- Явно има, но това не е моя работа – бършеше чаши момичето.
- Няма причина… - това беше абсурдно. Момчето просто отпи. – Не мисля, че
пия много – добави все пак.
- За мен е много. Всеки човек, който пие всяка вечер, пие много.
Юли се засмя:
- А какво пиеш ти?
- Пия водка, но не всяка вечер.
- Ясно.
- Какво е ясно?
- Ясно е, разбрах.
Момичето се доближи до Юли, хвана с ръка чашата и му каза:
- Виж какво, пикльо, не мисля да се разправям с теб! Писна ми от кретени! Стига ми какво съм преживяла, така че, знаеш ли, глупако, най-добре да се махнеш!
Юли недоумяваше. Гледаше красивите, тъжни очи на русокосото момиче и не знаеше какво да каже.
- Проблеми ли има с тоя? – чу се мъжки глас зад завесата в дъното.
- Прави се на отворен – подвикна барманката.
Юли дори и не усети как зад гърба му един мъж го свали на земята и започна да го рита навсякъде. Усети, че го заболя главата…Този човек го риташе навсякъде…
- Какво правиш?!- успя да викне Юли, преди да загуби съзнание.
Свести го сестра. Тялото го болеше и целият беше мокър.
Бяха пред заведението.
- Трябва да те отведем в “Пирогов” – каза жената. Разбираш ли какво говоря?
- Да, разбирам, да…
- Линейката се тресеше, Юли усещаше подутите си устни, знаеше, че състоянието му не е добро, най-малкото, защото едва успя да премести крака си на известно разстояние от сестрата. Струваше му се адски глупаво краката му да са толкова близко до лицето й.
- Какво му е? – попита млад лекар, докато сваляха от леглото тялото му.
- Контузни рани по цялото тяло, възможна е прорезна рана в бедрото – каза бързо сестрата.
Количката обикаляше коридори, спираха я, времето показваше дълбочината си в тези пулсиращи лампи горе. Тези светлини не бяха истински, дълбочините на времето само показваха неговата лъжовност - плиткото време и неговите гаснещи светлини. После пак някой започваше да бута количката. Това бе едно от онези легла на колелета. Юли помнеше почти всичко и всъщност не разбираше нищо… Защо беше в “Пирогов”?!
- Ей, чакаме хирурга, трябва да се освободи операционна, разбираш ли? – каза му голобрадо момче със зелена престилка.
- Ще ме оперират ли?
- А ти как мислиш?
- Толкова ли съм зле?
- Изчакай ме тук! – каза момчето и се забърза за някъде…
- Ще те изчакам…
Усети невъобразима болка в областта на бъбреците, сякаш нещо го пронизваше с нож. Пронизваше го, не спираше и момчето закрещя…
- Какво става?! – попита лекарят младото момче в зелена престилка.
- Беше добре като го докарах…
- Как можа да го оставиш там?!
- Не знаех какво му е…
Юли затваряше страниците, когато попадна на случая с Юлиан. Зачете се в диагнозата и тя не му хареса. “Дано оправят момчето” – каза си месецът, спря климатика и си тръгна замислен.
Лятото беше тежко. Дните пареха, а сенките ставаха все по-мънички.