За голямата любов...

                                                             (На М.)

И тя - любовта си отиде, силната и голяма любов... Може би завинаги. И целият свят беше пуст. Какво е да обичаш до толкова истински и безгранично, че да си готов да умреш само, за да докажеш, че наистина обичаш? Аз вярвам в тази мълчалива любов, носеща винаги повече тъга, отколкото щастие. В тази любов открих себе си и с тази вечна любов ще живея, дори и без него - безмълвен и студен като никога. Защото съм родена да обичам и защото ще обичам, напук на всичко. Просто ще обичам...

 Миг след миг стрелката на часовника побъркващо отмерваше всяка секунда. А тя стоеше сякаш в нищото и не ú беше останала даже надежда... надеждата за нещо добро. Какво можеше да направи сега? Един отчайващ поглед вече не можеше да върне нищо. И тя спря да живее, да чувства и да вярва... Остана сама в един свят,  създаден от двама за двама... Не ú трябваше друг. Само с един момент, един невероятно неподходящ момент всичко градено се съсипа и тя нямаше сили и не искаше да го гради наново. Не спря да пише и да рисува с думи света си. Само това не ú отне той... Да, той... Точно този, който ú даде навремето всичко... Този ден никога нямаше да се върне... Тези влюбени никога повече нямаше да се влюбят един в друг и тази мисъл я плашеше... Плашеше я този жесток свят, в който тя трябваше да остане без него. Плашеше я топлината на спомена, който нямаше да се повтори вече... Студеният вятър пронизваше лицето ú... Заваля сняг... И в сивото небе сякаш ú се привидя онзи студен ден, в който тя се топлеше в прегръдките му и въпреки целия всепроникващ студ, тогава тя знаеше, че никога не ú e било по-топло... Как е възможно любовта просто да си отива, ако е била истинска? Този въпрос мъчеше бедното ú съзнание и тя не искаше да повярва, че е останала без сили да се бори, че е останала без нищо... Тя се питаше дали той я помни... Дали нощем си представя лицето ú преди да заспи и вижда усмивката ú, когато е тъжен? Тя толкова искаше да го види само за миг, за последно и в това малко чудо, наречено случайност, тя изля цялата си болка... И колко ú липсваше само и как изгуби апетита си да живее и колко бързо осъзна, че неистината не е измислена и тя няма да се събуди след поредния кошмар в обятията му... Изгаряше я безсъницата на мислите ú и всеки случаен пристъп и изблик на сълзи не само, че не я успокояваше, а изгубваше някъде в пространството безпътното ú сърце... Тя просто притваряше очи и шепнеше молитви... Нима това не беше любов... Очите ú не бяха виждали дни наред света без сълзи... Тя държеше снимката му в ръце и малкото плюшено кученце, което той ú подари... и ронеше горчиви и горещи сълзи за него - момчето, което тя обичаше с цялото си сърце... И ако той бе поискал, тя щеше да изтръгне останалото от него, от сърцето си, защото другата половина отдавна си беше отишла... с него... А чувствата... Ами пламъкът? Ами това, което наричаме любов? Какво ли е сега любовта за нея, никой не знае... Къде е тя? Все още ли захлупила лице в малките си шепи, отронва поредните сълзи за Него? Сега тя целува друг, без да знае дали някога ще обикне... На лицето й отново има усмивката и като че ли любовта отново върти света й... Сега друг я обгръща нежно с ръце и тя с всички усилия пусна миналото да си отиде... Сега в погледа ú се чете новата тръпка и новия човек, на когото тя ще посвети сънищата си и днес... И днес замислена и... малко тъжна... тя върви, знаейки, че никога не ще го забрави, но разбрала, че никога не ще му позволи да ú отнеме живота и никога повече няма да му позволи да бъде част от света ú... Днес е новият ден... първият след тогавашния, изпълнен с нова надежда... И днес я боли... И днес тя се бори и всеки ден ще е така... защото когато тя обикне, то е завинаги...

 След тогавашния ден тя се промени... но не стана безчувствена, за да избегне нова болка... Тя просто отвори сърцето си в очакване на новата любов, макар и отново болезнена... Казват, че третият път носел късмет... Тя никога не ще обърне гръб на любовта, макар любовта да го бе направила многократно с нея... И въпреки че всичко лошо винаги е било от любов... тя не забрави, че всичко хубаво... също е било от любов...
 

 Един ден Тя ще се влюби отново и отново ще бъде обичана... Тя живееше за този ден... Живееше за любов и беше родена за любовта, движеща кръвта във вените ú... и дори смъртта не би могла да отнеме такава любов, защото любовта не умира... Тя е лъчът светлина преди големия мрак... Тя винаги е всичко... и момичето знаеше това... Затова не умря от любов... Не искаше да се лиши от чувството да обича... Защото на свое място тази липса би ú коствала живота... Безчувствените не живеят... те просто съществуват... А тя искаше да живее и да обича, дори и без да бъде обичана... Искаше с всяка фибра от тялото си да усети какво е любовта и да изпита голямата ú болка... за да каже сега... след толкова време, че си е струвало... и така е трябвало да се случи... защото необятната сила на любовта ú доказа, че смисъл има... и че трябва да се изпита голямата болка, за да се оцени голямата любов...