Мъчно мога да опиша с думи своето последно пътуване до една от някогашните български столици. За втори път през този месец имах щастието да пътувам до тоя малък град, в който прекарах четири години от своя живот. Ако през първото си пътуване аз носих известни притеснения и размисли в сърце, то този път всичко бе коренно различно. Току-що бях излязъл от последния си изпит. Сесията ми завърши успешно. Чувствах се така, както не се е чувствал дори акадския владетел Саргон I Велики, който създаде първата империя света. За мен бе истинска радост, че се справих отлично с всички изпити. Възможността за поредната кратка разходка в китното предбалканско градче, в което получих дипломата си за средно образование, галеше сърцето ми така, както царица, надарена с извънредно множество от благороднически добродетели милва своето невръстно чедо.
           - Нямам нищо за губене! - помислих си аз и мигом се отправих към своето пътешествие.
          За разлика от предходната разходка, този път аз слабо се интересувах от населената част на града. Предпочитах да се заровя в дълбоките лесове, криещи множество тайни. Исках да премина по същите пътеки, които не веднъж съм кръстосвал със своите някогашни съученици и/или приятели. Разбира се, преминаването през града бе неизбежно. Имах възможността да зърна усмихнатите личица на детищата, завършили основното училище. Мнозина от тях бяха в представителни одежди. Момчетата бяха навлекли ослепително-бели ризи, а момичетата бяха сложили своите най-пищни рокли. Една малка част от тях странеше от снимките. Наблюдавайки ги, аз имах странното чувство, че крача из някакво шествие. По-голямата част от тях стоеше пред обективите на своите телефони и запечатваше незабравимите мигове на завършването.  Ако не знаех, че датата е 15-тия ден от месец юни, аз лесно бих се подвел, и бих помислил, че или сънувам, или тези объркани дечица имат нужда от хоби.
          Така или иначе, разходката ми продължи. Стигнах до съвършеното място, от което можех да тръгна пеш по тесния горски път, водещ към малкото, любимо на всички заведение, намиращо се далеч от  шумната сърцевина на градчето. Още щом потеглих, слънцето се скри и задуха силен вятър, способен да създаде повече неприятности, отколкото ромейския басилевс Василий II Българоубиец. Силно впечатление ми направиха и огромните бурени, които сякаш печелиха войната срещу асфалта. Те бяха по-високи от Момчил войвода и по-многобройни от персийската армия (в битката при Термопили) според Херодот (9 000 000+). Въпреки всичко, в случващото се имаше някаква малка искрица положителна нагласа, която не само, че ме крепеше, но и ме караше да се усмихвам. Все пак отново минавах по този забравен от Бога път, по който за последно вървях със своите най-близки съученици. Лесно човек може да си представи колко размисли може да получи един писач при обстоятелство като това.                     Обсебен от своите спомени, аз се носих напред и не мислих за съвремието, докато звукът на реката не ме свести. Щом отново дойдох на себе си, сиреч щом се освободих от спомените си, забелязах, че вятърът утихна, а слънцето отново се бе показало. 

          - Ле-ле! - казах си аз. - Трудно човек може да повярва колко бързо се мени времето!.
Исках да зърна рекичката, която издаваше приятния звук, който дразнеше слуха ми, но останах твърде разочарован щом потърсих ъгълче, от което мога да зърна неособено бистрите води на палавата рекичка. Воден от някакво странно чувство, възкликнах с една небивала глупост, която всички ние сме срещали в електронната мрежа:
          - От тия треви не мога да видя природата! - и продължих - Миналата година реката се виждаше, а тази година... А тази година – сякаш я няма! Мигар в целия град няма кой да се погрижи за тая джунгла? Трябва да доведа съседа си тук. Ще го накарам да си купи една от тия винарски колибки, които се навъртат наоколо, така щото да може да коси трева по цял ден години наред!
          Поругах си още малко (типично балканска черта) и пред мен зейнаха внушителни каменни огради, зад които се намираше малкото заведение. Тия огради, разбира се, надали бяха от средновековието. Ясно си личеше, че бяха възкресени неотдавна. Въпреки всичко те всяваха страхопочитание в сърцето ми. Воден от още една балканска черта (да пипаш всичко пред очите си), аз ги докоснах и продължих към любимото на всички заведение. Още щом се настаних ме навести изключително любезна служителка, която ме обслужи. Дълго разсъждавах върху прелестната природата, която ме заобикаля. На това приблизително малко по площ място имаше няколко важни сгради, включително църква. Дочувах жуженето на пчелички, а една симпатична и пухкава черна котка се умилкваше около клиентите, надявайки се, че ще получи някой друг залък , с който да засити гладът, който я терзае. Всичко ухаеше на бор. Чувствах се наистина спокоен. Може би това бе смисъла на изречението: „Човек трябва да се върне в природата“. Израснал в едно огромно село, в което по цял ден кипи живот, в което навсякъде се носи отвратителния мирис на животни, придружен с обидните викове на техните стопани, аз бях на мнение, че селската идилия не е връщането  в природата. В моите очи идилията в селата е или клише, или отдавна отминало явление, което надали някога ще се завърне. За мен истинската природа е там, където мога да се заслушам в тишината докато усещам дъха на дивото, на неопетненото от човешка намеса. Точно това чувствах в тези мигове. Бях далеч от всичко. Бях далеч от радостта и болката. Справих се дори със спомените. Една малка мисъл ме тормозеше от време на време. Една единствена мисъл, която си имаше име, червена коса, прекрасен глас, зелени очи и изстрадала душа. 
          Моите спътници също от време на време разваляха идилията ми, но това беше неизбежно. Все пак е невъзможно е всичко да върви по мед и масло. Дори там, където привидно цари мир, често гори ненавист. Вярно е, че в моята душа не гореше ненавист, но въпреки всичко това, което получаваш от тишината, може да бъде получено само от нея. За жалост, твърде малко са хората, които го разбират. Така например реших да посетя чешмата, която бе в непосредствена близост до заведението. На нея имаше един прекрасен, труден за разчитане надпис от година 1936. Този надпис по същество искаше да внуши на посетителя, че водата пречиства хорските грехове. Като силно вярващ, но не фанатично религиозен човек, аз повярвах в посланието на надписа и отпих от течащата вода. Едва миг по-късно при мене и спътниците ми пристигна човек, който сякаш нямаше за цел да използва водата, но имаше за цел да оплаква бедния си живот. В продължение на близо половин час слушах ту с любопитство, ту с презрение, разговорът, който бушуваше около мене, но се включвах твърде рядко. 
          Времето продължи да напредва, докато накрая не установих, че е време за прибиране. Разбира се, жадувах отново да зърна населената част на града. След кратка разходка в сърцевината на градчето, аз вече трябваше да тръгвам обезателно. Мога да се закълна, че в далечината зърнах една стара своя познайница. Няколко часа по-късно чух телефонът ми да звъни и разбира се, този който ме търсеше, беше тя. Мигар това можеше да бъде наречено случайност? Не, не разбира се! Случайности не съществуват. Съдбата е твърде мъдра и надали ще остави всичко да се случва случайно.

          Както повтаряше един от героите на  Волтер: „Всичко се случва по възможно най-добрия начин“. Това, че ние приемаме случващото се около нас напълно еднозначно (често твърде отрицателно), е наш собствен проблем, който трябва да бъде разрешен на всяка цена. Така или иначе, посоченият по-горе цитат важеше с пълна сила в моите очи. Променливото време, пътеката, обрасла в бурени и невъзможността да остана напълно сам, ме тласнаха към дълбоки размисли. Именно мисълта е това, което ни кара да се чувстваме живи, защото чрез нея ние намираме отговорите, водещи към правилната посока. Така най-лошите мигове от живота ни могат да се превърнат в най-съкровените. Искаме или не, случайностите не съществуват, а животът върви по възможно най-правилния начин. 

17.06.2017г.

Андрей Андреев