Две години. Толкова ми трябваха, за да намалее тъпата болка, с която живеех. Знаеш ли колко пъти посягах към телефона, за да ти звънна? Да чуя гласа ти, дори изричащ тихо и убийствено "Вече е твърде късно". Колко пъти сядах пред компютъра, за да ти пиша, а свършвах с химикалка над петолинието и нотите изпълваха цели тетрадки. А после листите се разхвърчаха из стаята, гневно разпилени. За да ги събера отново внимателно. Защото бяха за Теб. За мен Ти беше пролет и слънце. Най-добър приятел, който знае всички мои тайни и любима. За съжаление това красиво време изтече бързо. Кое се оказа по-кратко - твоето търпение или доверието в мен? Къде отиде "завинаги заедно"? Липсваше ми! Не чуваше ли? Защо не се бори за нас?
Две години. И ето ме тук. На сцената, под прожекторите. Тълпата крещи екзалтирано името ми, а единствената мисъл в главата ми е дали Ти гледаш. Дали някога ще видиш? Дали ще чуеш песента написана за Теб? В нея е всичко - и любовта, и тихата болка... Притъпения гняв. Сълзите. Не, ...