Там, сред тъмнината на листака, две страшни очи просветваха зловещо в своята самота и глад. Но единственият, който ги видя, бе той. Стоеше си там, покрит със своето тъмно наметало и обут в кожените си ботуши - застаналият на скалата Скитник. Наблюдаваше недружелюбните пламъчета в погледа на звяра, искрящи между сипещите се снежинки и прикритието на гората. Наблюдаваше и се усмихваше. И той, Скитникът, стоящ непоклатимо на своя камък, излъчваше страннопреплитащо се усещане за опасност, самота и дива непокорима сила. Но нямаше кой да го види, там, в средата на нищото, сред танцуващите във въздуха парченца лед. Само звярът... стоящ, застинал... вперил огъня на погледа си в тази самотна фигура.

В какво се различаваха тези две същества, потопили се в студа на зимата? Загърбили всичко познато, за да тръгнат на лов - хищникът за плячка, която да стопли изстиналата му плът, а човекът за приключения, знание за удовлетворение и щастие, които да стопят леда, малко по малко превземащ сивото му подобие на живот.

И въпреки че всеки един очакваше другият да му даде това, което търси и двамата отминаха.

Отминаха - човекът със своята лека и уверена стъпка, леко подрънкващ с множеството си талисмани, затулен от тъмния, размиващ очертанията плащ и звярът със своята тиха стъпка, с меката походка на опитен хищник, единствено различаващ се от снежният пейзаж с пламналите си очи, подклаждани от волята за оцеляване... за живот...