Стриптийз барът носеше името „Camellia“, намираше се в северната част на Кьолн, Германия, а притежателят му се казваше Игор – фамилията не си я спомням. Явно руснакът се познаваше отлично с Валентин, защото беше доста отворен към мен. Мислите ми бяха леко объркани, защото, по мое впечатление, същият се занимаваше и с облеклата на момичетата. Разведе ме из клуба, показвайки ми най-различни детайли, които, иначе, не биха ми привлекли вниманието. Явно собственикът беше луд на тема екстравагантност и модернизъм. Гръмкият му глас и неколкократното привеждане към рамото ми в началото ме притесниха. Но осъзнавайки ситуацията, изненадата започна да отстъпва. Посочи ми три огромни розови завеси, зад които „прекрасните“, както ги наричаше той, продължавали да се грижат за гостите си. Може би тази мисъл ме безпокои дълго, защото си мислех, че заведението е просто място, където мъжете да разпуснат с питие, гледайки момичетата... без навлизане в пряк контакт. Но каква точно бе ролята на Валентин във всичко това?...
В напредъка на нощта Игор почерпи с руска водка, започна да ми обяснява куп неща за собствеността. На огромните две сцени вляво и вдясно момичетата, като по програма, се сменяха с други. Шефът ми разказваше по малко за всяка дама и за прякорите, с които те държали да се обръщат към тях, включително и хората от персонала. Зад бара стоеше младо и слабо момче с къса подстригана коса, което беше с определената униформа, отговаряща на професията. Мястото бе тъмно, доста приглушено, откъм светлини, а синият цвят бе преобладаващ. В един момент телефонът ми завибрира. Игор стана мълчаливо от креслото срещу мен, правейки ми намек, че ще се върне скоро.
– Не ми се обаждаш, Павка, добре че е Игор – да пусне един SMS, че си пристигнал.
– Кажи ми само как любезно да му кажа, че вече трябва да тръгвам обратно. Човекът започна да ми обяснява за мястото от самото му създаване! – промълвих тихо в слушалката.
– Никъде няма да ходиш още. Игор ти е запазил стая, където да останеш. След пет дни се връщаш, после пак. Няма да ти се налага да пътуваш до Полша.
– И там ли „прецака“ някой малоумен, като мен?
– Хаха... – изсмя се от другата страна. – Там вече наистина става въпрос за документи.
– Искрено се надявам, защото...
– Не се притеснявай! Парите са хубави, затова ти го предложих. Ще се чуем утре, трябва да затварям.
На екрана ми се изписа, че имам 8 съобщения на Viber. Много добре знаех от кого са, но не исках да ги отварям. Снощи, въпреки че стана така, отново наложи ината си и не ми писа. Нито пък аз на нея. Нали е „омъжена“ – винаги щеше да намери оправдание с този си статус.
Когато Игор ме поведе в един от „невидими“ коридори зад самото пространство, ми показа тъмнокафява врата и ми подаде някаква карта. Сподели, че стаята е напълно моя и мога да каня когото си искам. В края намекна, че в ранната утрин щял да ме чака на бара, за да ми обясни нещо. И това до известна степен държа съзнанието ми будно през следващите часове...
***
Барман. Като такъв искаше да заемам позиция през деня, докато момичетата са в „почивка“. Сподели, че нямало хора, които да са свободни във времето до „шоуто“. Какво друго можех да правя? Отчаяно изтърсих, че дори не си нося дрехи, защото не съм бил уведомен за „това“.
– Спокойно, Павел! Александра ще ти даде по-късно заслуженото за днес. – изви ръка Игор, усмихна ми се и излезе с бърза крачка.
Заоглеждах се. Като че ли снощи помещението изобщо не бе поемало цигарен дим. Всичко бе свежо и прилежно подредено. На потъмнелите в мрак сцени едва се забелязваха две жени, които не вдигаха глава от пода.
– Здравей, сладур! Ти ли ще ни обслужваш оттук нататък? – на високия стол се появи дама с черна дълга коса и с блеснали сини очи, а блузката й бе съвсем оскъдна.
– Да, аз... – прегракнах, докато сменях на английски.
– Много си хубав. Ще ми направиш ли едно виенско кафе? – наклони глава и завъртя един кичур коса на показалеца си.
– Разбира се. Само че къде е...
– Млякото е в един от хладилниците под мивката, а кафе машината вдясно.
Очите й ми се струваха огромни с любопитството, с което ме изучаваше. Действията ми бяха толкова объркани.
– Каринааа! – дотича една блондинка с горнище на бански.
– Сара, скъпа!!! – обърна се чернокосата.
Двете пуснаха езици една към друга в дълга целувка, след която аз съвсем блокирах.
– Кой е този? – зашушука новодошлата.
– Това е новото момче на бара. – разсмя се първата.
– Готина обица. На езика... – кимнах към русото момиче и направих опит да се усмихна.
– И за мен едно виенско, сър! – натърти тя.
– Ти знаеш ли немски? – попита Карина.
– Не.
И двете си казаха нещо много бързо, което не разбрах и се разсмяха. Какво се случваше с живота ми? Нямах никаква представа от барманство, а май сам трябваше да се справям с всичко това…
***
В Кьолн беше свежо след изсипалия се дъжд. Излязох да се поразходя в „обедната почивка“. Улицата, на която се намираше клубът, бе осеяна с най-различни модерни заведения, предимно кафенета. Потърсих някакво местенце, където да хапна, и се озовах пред една огромна витрина със закуски. Вътре имаше места, предлагаха и кафе. Настаних се до голямата стъклена дограма, с изглед към оживеността, която се множеше. Чувствах се сам. Затворен в себе си. Не търсех нищо навън, нито пък наблюдавах. Съществото ми... дори не се чудеше какво му предстои. Знаех единствено, че не мога да продължавам така. Не можех да „блъскам“ на нещо, което по никакъв начин не поддаваше и не отвръщаше към мен. Чувствах се предаден, въпреки че, явно, не бях посял доверие и вероятно не бях показал твърда сигурност. На 36г. човек се замисля не само за живота, за себе си, но и за това какво е постигнал, какво ще остави със следата си. Моята все още не бе оставена. Нямах семейство, нито жена. Децата изглеждаха като някакъв мираж за мен, въпреки че наистина... наистина исках да имам. Детето, което бе породило някакви чувства у мен, бе това на Мария – Даниел. Момчето видно се интересуваше от спорт, приличаше много на нея – по цвета на кожата и леко къдравата кафява коса. Когато мислех за това... се натъжавах. Някак вътрешно изпитвах желание да съм близо до него, но какво, по дяволите, си въобразявах?! Това бе толкова, ама толкова нередно, че... дори глупаво!

Самотата е ужасна, когато дори не можеш да я довериш на някого...

***
– Заповядай, това са приходите ти за днес.
Пред мен стоеше висока кестенява дама със зелени очи. Приличаше на модел, като извадка на тези от „Victoria`s Secret“. Беше само по изрязан бял бански и видимо изобщо не се притесняваше от присъствието ми. Усъмних се, че може да ме греши с някого. Но момичето не показваше каквато и да е емоция, въпреки усмивката, която стоеше някак съвсем по задължение на лицето му.
– Благодаря. – отстъпих настрани, за да се разминем.
В ръката ми нямаше купчина хартийки. Имаше три банкноти. Но когато погледнах стойността им... 150€ за 10 часа?! Загледах се във фигурата на Александра, която приближаваше сцената. Тя с елегантно движение се изкачи по трите стъпала, а отнякъде тръгна силна музика. Момичето бързо се понесе на пилона с десен свит крак, а другият изпънат леко настрани. След това се покачи нагоре и плавно изви гръб назад. Останах безмълвен. Имаше някаква желязна увереност в тази Александра. Нещо, което не ти позволяваше да догаждаш за нея. Светлините запрепускаха. Три момичета останаха да я наблюдават, а други две поръчаха сок и кафе. Залових се на работа, докато музиката и репетициите преди нощта продължиха...
***
В останалите четири дни все повече се озадачавах за историите на тези момичета. Сприятелих се с Габриел – момчето на бара, което поемаше нощната смяна. Игор влизаше и излизаше от заведението. Говореше с най-различни хора. Беше „загрижен“ за мен, но не знаех дали това е част от ролята му. Използвах почивните часове, за да си търся дрехи. Наблизо имаше огромен мол, който вече бях обиколил няколко пъти. Парите, които ми даваха, бяха надхвърлили заплатите в България за два месеца. А съобщенията във Viber стигнаха до 23...
Пътуването ми към Асеновград започна още веднага след работното ми време. Цяла вечер кормувах, а пристигнах в града в късния следобед. Домът ми не бе променен. Не го почувствах и като собствен. Почти веднага на вратата ми се позвъня.
– Павка!!! – Стоян ме придърпа към себе си и ме затупа силно. – Къде се губиш, бе, човече? – очите му светеха срещу моите.
– Насам-натам. – разсмях се, радвах се на присъствието му.
– Качвай се да пием по едно кафенце, де!
– А, не. Утре – обещавам.
– Абе, имам да вдигам един шкаф над мивката, че правих едни поправки... – усетих раздразнението му.
Бързо оставих якето си на дивана, пригладих бялата тениска и извадих нещата от джобовете на черния, тип шалвар, анцуг, с който бях. Когато влязохме в апартамента му... Мария и Светла седяха една срещу друга. Погледнах я само в началото, когато обясняваше нещо на съседката. Те не реагираха веднага на поздрава ми, но след това Светла нададе едно учудено „А, Павка!“. Усещах погледа на Мария върху себе си, но не се поддадох да я устоя с моя. Добре че Стоян не спря пред тях, а направо се насочи към кухнята.
– Ти хвани от тук. На „три“ вдигаме.
– Добре, ти ще можеш ли от онази страна... – попитах тихо.
– Давай, сега...
Повдигнах, но шкафът опря някъде и се върна с цялата си тежест върху ръката ми.
– Павеле, добре ли си? – изправи се рязко Мария.
Погледите ни се намериха...

 

Следва продължение...

17.03.18
три чифта очи
усмивка
вдъхновение


Благодаря на Живота за знаците, които ме карат да продължавам!