Зад реалността
Иносън бе хапчето, което обожаваше. Хапчето даряващо щастие. И то мигновено. Странното е, че никой от хората, с които общуваше не вярваше, че щастието съществува. За всеки един от тях то бе мит или просто измислица, за да можем да вярваме и да се надяваме на нещо красиво извън реалността. Но той ревниво пазеше тайната си за Иносън. С него буквално се прераждаше. Слагаше магическото бяло хапченце под езика, лежейки на гръб. А то се стапяше и сякаш амброзия потичаше из тялото му. Изведнъж го обземаше странна и свръхясна будност. Пред очите му изникваше подковообразната порта, която подобно Сезам се открехваше. Един коридор изцяло в бяло, с гладки и полирани стени, го подканяше да тръгне по него. И той тръгваше, а по пътя се смаляваше като Карик и Валя, за да попадне в света на Шепотите. Те се лееха от самите стени. Просмукваха се през тях в някаква нескончаема осмоза и го примамваха, както сирените са примамвали Одисей. И там - в дъното на самия коридор, имаше завой, след който срещаше Нея. Една грациозна и неземна жена, гледаща го с неимоверна топлота. Чисто телепатично го приканваше да спре и се отпусне в скута й, а ръцете й, по които играеха златни зайчета, го милваха продължително, докато се унесе. Извънземната го зареждаше със силактан - умиротворяваща и изцеляваща енергия, която преминаваше през тялото като през празно пространство и се настаняваше в душата му. Виждаше тази своя душа как се люлее в безтегловност на около 30 сантиметра вертикално над главата му и сякаш се раздвояваше от гледката. Единствено мъчително бе завръщането. Налагаше се да мине през друг коридор - изцяло сив. Една масивна врата мудно се отваряше, за да му стори път и тогава попадаше в Залата на свещниците. Безбройно много огромни свещници, наредени един в друг вертикално. И на всеки техен хоризонтален диск, създаващ илюзията за прешлен в хипнотичен гигантски гръбначен стълб, се бяха разположили телосите - същества с три изпъкнали, абсолютно черни очи. Той прелиташе нагоре покрай тях, а те съскаха срещу него и дъхът им го пареше, докато димът от свещниците се превръщаше в мъгла, сред която летеше, мъчейки се да намери отвор в безкрайно отдалечения купол на Залата. После се събуждаше, но чувството, че е преживял нещо наяве не го напускаше. До следващия Иносън, от който отчаяно се нуждаеше имаше още време, но дори и ужасяващите телоси не можеха да го разколебаят в решителността му да се срещне пак с Извънземната.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
