exuded (Владимир Георгиев) 10 януари 2017 г., 15:56

Зад решетките 

65 0 3

     Враждебен ни изглеждаше новият ни дом. Направихме му пълен ремонт, дори подменихме инсталациите. Единият балкон остъклихме и по български тертип го направихме на стая, а другият балкон...

     Да, този балкон трябваше да остане. Така реши семейният съвет. Обаче жена ми, нали е страхлива и подозрителна като необезпечено богатство, реши категорично, че трябва да сложим решетки.

     – Защо? – попитах я, за да разбера причината. Има жени, които не обичат причините, а само следствията. Затова първо се омъжват, а след това търсят в съдбата оправдание за нещастието си. Това е удобно, но едва ли е твърде морално.

     – Защото апартаментът е на втори етаж. – Тя бе кратка, изчерпателна и достатъчно неубедителна, за да споря с нея.

     Поспорих, разбира се, макар и наум. В крайна сметка сложихме здрави метални решетки, нагъсто една до друга, та да не могат крадците дори ръка да проврат, камо ли мисъл за посегателство.

     Важен се оказа този балкон за моя живот в новия ни дом. Там пушех, там разсъждавах върху живота, докато чаках децата да се приберат от дискотека. Понякога денем там четях облаците, които се появяваха към два-три следобед – между двата високи блока отсреща имаше едно платно небе, чисто през повечето време, но и сиво, черно, бяло и розово понякога. Въобразявах си, че пише нещо на него и го четях. Времето може да пише, така реших. Но не може да чете. Иначе нямаше да повтаря старите си грешки като хората.

     Понеже стана дума за времето, с това време се разбирахме отлично на терасата и пак с него разбрах, че може би жена ми е била права.

     Казах ѝ го на глас.

     – Естествено, че съм права – заключи тя самодоволно. Вероятно знаеше това още преди аз да го констатирам.

     Естествените неща не винаги са напълно убедителни. За нея правотата следва, а не се причинява, тя е следствие, както всичко друго у женската логика. Но може и да не е така. Аз – за разлика от моята съпруга, по-често не съм прав. Във всеки случай установих, че точно до балкона има два високи храста, които буквално се опитват да се промушат през решетките на нашата здрава метална ограда. Една джанка и още друго някакво дърво бързо растяха и постепенно преграждаха перспективата ми към небето; след няколко години вероятно нямаше да мога да чета написаното върху облаците. Обаче това не ме притесняваше толкова – щом дори времето не може да чете, кой съм аз да претендирам повече? Пък и човек не се учи от прочетеното, а от непрочетеното. По-важното беше, че по клоните на тези млади дръвчета под балкона наистина можеше да се изкачи крадец, особено ако е по-слабичък. Значи жена ми го е предвидила, без да го съзнава. Това е женската логика – умна, справедлива и интуитивна до убедителност, с която трябва да се съобразяваш априорно.

     Гледам облаците през решетките. Птички кацат по клоните на храстите на метър разстояние и си говорим с тях. Когато е студено, идват повече – не се страхуват вече от мен, защото виждат, че съм зад решетките, затворен съм и не мога да ги достигна. Те са свободни, хранят се от двете малки хранилки, в които през ден слагам просо и ми се отблагодаряват по техния дрислив начин.

     Този дом вече не е враждебен. Може би заради решетките. Или заради друго.

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.