Захапката на очите
Там, където e сферата на Любовта, сълзите изтичаха в своя млечен път,а под нея, се процеждаха и се променяха в извиращи водопади, от изгрели спомени, които се изливаха бавно... И любовта ми е някъде там... Цялата покрай теб, пада между захапката на очите ти... Гали те, като пауново перо, по изгубената магистрала на душата ти... Извира отгоре през гръбначния стълб и надолу по спиралата на разтворено око... До корена, изтръгващ нощта, от твоето желание... Мълчанието е твоят ирис, а ирисът разцепва сърцето ми, в две ябълкови половинки, от сурови премигвания и тогава... разделя безкрайността от болката... И се вдишваме един в друг през дъното на синьо небе, отразено в дълбочината му, разпънало времето, до нощта, преди отхапването на деня...
© Милен Пеев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Прекрасно време за пътуване е, а там в изкуствения свят, в който сме се потопили, самозабравили или отрекли естествените си нужди от удоволствия, откровения, забързани пропускаме истинските си усещания и се борим с времето, докато се надбягваме с него, като улесняваме живота си с изкуствения интелект, а всъщност му робуваме, стоим като хипнотизирани пред мониторите си и преживяваме нечии други животи, нечии други мечти, нечии други Съдби.
Още една нощ пред компютъра, далеч от истинския живот, далеч от реалността, мислейки, вживявайки се и усещайки през призмата на чужди очи, сякаш си казваме на себе си" НЕ , това не сме ние !" ....
Не бяхме ние, а за кой ли пореден път Системата ни била виновна, за кой ли път обвинявахме или може би премълчавахме истините, усещайки болката и се жертвахме на собствената й същност. Жертвахме се на ината й , който ако не друго поне се опитвахме да разкрием и унищожим , като разгадавахме малките си тайни, скрити дълбоко в трудно сглобяемия пъзел на живота. Частиците бяха самосглобяеми, леснодостъпни, лишени от подсказвания, като прилив от среднощни мисли, ненадейно нахлули и отишли си по нечия вина, защото не можеха да преоткрият себе си, подлъгваха се от чужди мнения, убедително преповтаряха глупостта на хиляди преди тях. Нямащите собствено мнение твърде често, сменяйки настроенията си, твърде често си вземаха довиждане и твърде често оставаха веднага . Защо ли ? Ами, защото пак Системата им била виновна, пак все грабела от чувствата им, туширала емоциите им, променяла и живота им и накрая ги заставяла, като свои длъжници. Беше ги измайсторила до неузнаваемост тези правила за борба и начини за оцеляване. Беше им надъхала други недостижими цели, необвързвала ги с нищо друго, освен със себе си. Да, това беше Тя - Системата, сътворила и погубила милиони души. Но, в краен случай те си възвърнаха всичко обратно и си останаха скрити за времето, което им предстоеше.......
Нашето време...
-
Пробвай още веднъж!
-
опитах се да си представя това...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
освен това
което сме
безвременно
накрая
до самото начало
още оставаме...
А за канибала, да не се поти толкова - знаем се от блога!