12.07.2020 г., 8:16 ч.

Заключени в килера 

  Проза » Разкази
948 1 7
11 мин за четене

    В този летен ден небето изобщо не беше в настроение. Явно някой на земята го беше сериозно разлютил, защото изведнъж се намръщи с тежки стоманеносиви облаци, лисна отгоре буен дъжд и замята мълнии с мощен басов грохот. Стана страшно навън и хората се изпокриха. Кара се и бесня повече от два часа, после изглежда му попремина ядът, но мъката остана да го гложде, та зарида с тих дъждец, който на тласъци се засилваше - също като човек, който изведнъж си припомня нещо мъчно и усилва плача в рев - и така продължи, чак докато падна нощта.

    Заради проливния дъжд Ана не успя да си свърши работата. Побърза да се прибере в апартамента си, да събере прането от терасата и да затвори прозорците. Останала непредвидено свободна още в ранния следобед, тя се зачуди какво да прави. Включи телевизора, но вероятно пак заради дъжда и гръмотевиците, сигнал от сателита нямаше. Интернетът също беше отказал да работи в това гадно време. Повъртя се Ана из апартамента, осъзна, че човек като свикне да бъде зает във всяка минута от деня си, се чуди какво да прави, когато изведнъж случаят му поднесе свободно време. Направо не я свърташе. Каквато беше енергична и както беше свикнала мозъкът ѝ винаги да е зает с някакви мисли, планове, взимане на решения и предвиждане на резултати, сега изведнъж усети вакуум в главата си, който направо й докара главоболие - по-скоро някакво бръждене - както мускулите на спортистите, свикнали на ежедневно натоварване, започват да нервничат, когато ги оставят дълго време в покой.

    Спонтанно реши да подреди най-сетне килера, в който не беше въвеждан порядък от поне пет-шест години - само отваряше вратата, мяташе вътре най-новата вещ, осъдена на забвение, и бързо я захлопваше, преди някой от „затворниците“ да изпадне навън. „Какво пък - и това трябва а се свърши все някой ден, щом сега ме е сграбчило вдъхновението, най-добре да му се отдам“.

    След половин час Ана вече седеше на пода в коридора и с почуда и лека усмивка разглеждаше старите вещи, измъкнати от дълбините на килера, който се оказа с неподозирани възможности очевидно да разтяга размера си отвътре, без да му личи отвън. Какво ли не откри, след като премахна най-скоро подхвърлените там вещи.

    Попадна на красива нощна лампа - подарък от приятелка, с която се скараха преди пет години и от тогава нито я беше виждала, нито беше чувала нещо за нея. Лампата стана жертва на раздора им и беше запокитена в заточение, за да не буди лоши чувства у Ана, но сега върна спомени за прекарани чудесни мигове заедно, за подкрепа в трудни моменти, за изплакани сълзи от любовни разочарования на приятелското рамо. Ана не успя да си спомни защо толкова жестоко се бяха скарали двете, та чак напълно се изхвърлиха от животите си. Реши да потърси Силвия и да даде нов шанс на това красиво приятелство - след толкова години тя усещаше себе си променена, надраснала толкова много неща, преподредила приоритетите си, с позаякнала душа и… пооредял списък с приятели )

    Извади и стария лаптоп, на който Ана започна да пише първите си проекти - с праха отгоре му се надигнаха и спомени за едно трудно, но смело начало на дръзко начинание, ползите от което сега радваха стопанката на вехтия компютър. Помилва го като стар домашен любимец и внимателно го остави настрани - изпита чувство на уважение към тази вещ, оказала ѝ помощ в решаващ момент.

    От дъното на един рафт свенливо надничаха два стари фотоалбума с овехтели пожълтели корици, скътали между картонените си страници спомени от детските години на Ана. Тя разгърна албумите внимателно, все едно докосваше ръкопис от библиотеката на Ватикана. Много се смя на черно-белите си снимки, на които беше с бели три-четвърти чорапи, плисирана пола и коса, вързана на две дълги опашки, захванати с огромни копринени панделки (спомни си как майка ѝ много старателно гладеше и колосваше панделките, за да красят детската ѝ главица). Просълзи се на фотографиите, на които беше седнала на прага на вилата им в гората, а дядо ѝ и баба ѝ бяха я прегърнали от двете ѝ страни и всички се усмихваха към обектива (само дето дядото беше изкривил лицето си в смешна гримаса, както все правеше, когато го снимат - казваше, че заради  изпопадалите му зъби усмивката му прилича на стара изпочупена дървена ограда). Спомни си каква вкусна баница приготвяше баба ѝ за обяд, когато отиваха на вилата да събират сено за кравата, която отглеждаха старите. Веднъж в такъв летен ден, докато събираха сеното - Ана по-скоро играеше и гонеше пеперудите напред-назад, но все пак се включваше в обръщането на сеното - изведнъж небето притъмня, точно като днес, разрази се буря и всички се скриха във вилата. Тогава Ана отиде да си почива в едната стая, легна на старото легло с красиво изрисувани табли, отвори широко прозореца, а с него и възприятията си за природата - беше затворила очи и се наслаждаваше на онзи специфичен мирис на мокра гора, на окъпани треви, на освежени горски цветя и билки, слушаше как дъждът плющи по листата на дърветата, как мълниите разпарят въздуха и се забиват в мократа земя с отекващ тътен (една мълния падна толкова близо, че тя усети как косъмчетата на ръцете ѝ настръхват от електрическия заряд във въздуха) - всичко това я опияняваше и тя се чувстваше лека като перце, което всеки момент може да литне да си играе с дъждовните капки. Споменът за онзи ден я обгърна толкова силно, че тя за миг почувства същото онова опиянение и усети как седи на пода със затворени очи и широка усмивка на лицето.

    В картонена кутия намери чифт запазени официални обувки с висок ток - сети се, че си ги беше купила за сватбата на сестра си. Припомни си как се вълнуваше младата булка тогава и колко беше щастлива, как грееха очите ѝ, а леката руменина на бузите ѝ издаваше притеснение и несигурност. И какъв смях екна на сватбата, когато кумът попадна в непрощаващите лапи на алкохола и сътвори невиждана до тогова хореография с народни танци на фона на съвременна поп-музика, а накрая, за да не падне при едно залитане, се хвана за първото нещо, попаднало пред ръцете му - полата на тъщата. След тези картини от миналото, дотича и споменът за раждането на племенницата й - за малките сини очички и устни като малинка и за всеобщата радост в семейството. Ана си обеща още утре да се обади на сестра си, да се поинтересува как са вкъщи, да чуе гласа на порасналото вече момиченце с малинови устни.

    От недрата на килера изпадна и плажен чадър с вече ръждясали спици, една от които висеше счупена. С него беше споделяла красиви мигове по българското Черноморие. Като онзи, когато бяха на почивка с приятелите от студентските години – една вечер отидоха на дискотека, танцуваха чак до сутринта, тръгнаха си от там пеейки по улиците, дружно решиха, че трябва да посрещнат подобаващо изгрева и се запътиха към плажа. С рокли, къси панталони и дори с дънки, най-смелите (сред които беше и тя) се хвърлиха в топлата утринна морска вода. Морето беше прекрасно – изгряващото огнено кълбо го беше оцветило в оранжево и златно. „Хайде да плуваме до оранжевото“ – бе се провикнал някой и всички загребаха енергично с ръце в стремежа си да стигнат първи. Ана беше с тениска и къси панталони и въпреки това усещаше как топлата вода гали кожата й, морската повърхност беше спокойна и гладка като коприна и тя загребваше с ръце, обгърната от искряща златна пяна, вперила поглед напред към красивите цветове, които танцуваха в морето. Когато и тя достигна до оранжевото, се обърна да помаха гордо на останалите на брега. Но като видя колко далече е плажната ивица и как приятелите й са станали мънички като карфици, паниката я сграбчи за глезените и я задърпа към дъното. Ана изпитваше страх от дълбоки води и почти никога не влизаше навътре в морето, но днес, заслепена от еуфорията от веселата нощ и опиянена от красотата на изгрева, отпечатан върху водата, тя забрави за този страх. Обърнала вече гръб на изгрева, с лице към брега и осъзнала колко е дълбоко под краката й, тя направо щеше да откачи от паника. Загреба с всички сили и сигурно щеше да спечели някое състезание по плуване най-малко на национално ниво, но когато стъпи на хладния пясък и отново погледна златно-оранжевото море, страхът отново изчезна и тя дълго се смя. Точно на тази почивка се счупи чадърът и тя незнайно защо го запокити в килера, вместо да го изхвърли - сигурно пак е бързала да свърши нещо по-важно и го е вписала в графа „като ми остане време, ще го изхвърля“.

    Внезапно, без видима причина и никакво предизвестие, я връхлетяха мисли и спомени за бившия ѝ мъж, а с тях в очите ѝ падна тъмна пелена. Осъзна, че след появата му и първоначалното бурно щастие във връзката им, красивите мигове в живота ѝ бяха започнали бавно да избледняват, докато накрая съвсем посивяха, а после се занизаха само проблеми и събития и чувства, които тя не искаше да помни (винаги носеха болка, мъка, срам, разочарование…) – тези спомени тя се постара да затвори на най-тъмното и недостъпно място в съзнанието си, да ги заключи с десет катинара и да забрави къде е скрила  връзката с ключовете. Онзи килер в главата си нямаше да отваря никога повече – така си бе обещала и сега осъзнаваше още по-ясно колко добре е постъпила. Тръсна глава, за да пропъди натрапилите се мрачни мисли и продължи с разчистването на килера в апартамента й.

          Чифт стари шушлякови ръкавици изпадаха от един кашон с дрехи. С тях изскочи и споменът за онази зима преди двайсетина години, когато през почивните дни отидоха на разходка в планината с колегите от първата работа на Ана. Тогава тя беше забравила да си вземе ръкавици и ясно си спомни как в яркия снежнобял ден мразът беше толкова жесток, та чак я пареше по кожата ѝ. Неин колега ѝ услужи с ръкавиците си - мъжки и големи за нейните ръце, но свършиха работа за излета - каза, че ѝ ги подарява, за да може да се наслаждава на снега през цялата зима. Пред очите ѝ изплува и образът на колежката от счетоводството (тогава около петдесетгодишна – в офиса имаше репутация на суха и въздържана дама), която в онзи ден се радваше на снега като малко дете, скачаше в преспите, правеше „ангелчета“ и замеряше по-младите със снежни топки, а Юлето уцели право в устата, точно когато тя беше захапала димяща цигара. Тогава Ана си пожела, когато стане на възрастта на счетоводителката, да е успяла да запази същия този детски дух, жаден за живот и наслаждаващ се на простички удоволствия. Сега, като се замисли, май наближаваше тази възраст, но духът ѝ беше далеч от детските копнежи и безгрижни радости – по-скоро бе натежал от грижи, разочарования, служебни и личностни несгоди, а и нарасналото с годините желание сама да се справя перфектно с все повече и по-трудни задачи беше спукало балоните, пълни с волност и мечти и ето че нямаше какво да го издигне над сивотата на делника и да го пусне да полети. Поне до днес.

    Когато поразчисти кашоните с овехтели или омалели дрехи, попадна на една стара кутия от обувки. Надзърна вътре и видя прилежно подредени на купчини, захванати с ластик писма. „Леле, писма! Отдавна забравена форма на комуникация.“ - помисли си с усмивка и заразглежда имената и адресите върху пликовете. Видя едно писмо с адрес в Япония и много се учуди. Отвори го, с изненада установи, че е написано на английски и се зачете. С всеки следващ ред изплуваше споменът от тийнейджърските ѝ години, когато много си падаше по една рок-група и си купуваше списания, заради плакатите, които налепи по цялата стена над леглото си. В едно от списанията беше попаднала на рубрика, в която младежи споделяха предпочитанията си към различните музикални групи и изразяваха желание да си пишат с други фенове. Тогава тя намери в тази рубрика адреса на едно японско момиче, изпрати ѝ писмо и двете си писаха в продължение на около три години.

    Като се сети за любимата си рок-група от ученическите години, Ана запремята по-пъргаво кашоните, измъкна от дъното на един рафт стария си касетофон HITACHI (или „Нитасни“, както - спомни си с усмивка - произнасяше марката възрастният човек, който помагаше в музикалния магазин), поиздуха праха отгоре му, след това извади кутиите с аудиокасетите, които си беше обещала никога да не изхвърля, намери сред тях една сива AGFA (още си спомняше, че точно на нея е любимият й албум на любимата й група), постави я в гнездото и натисна копчето PLAY.

На сутринта на небето му беше преминало лошото настроение от вчерашния ден и то събуди хората със слънчева усмивка. Ана усети топлите лъчи на слънцето да гъделичкат клепачите ѝ, тънка щастлива усмивка изгря на лицето ѝ. Протегна се в леглото, както правеше преди много години, поздрави наум с „Добре дошъл“ настъпващия нов ден и стана да си направи кафе – в старомодната алуминиева кафеварка, която намери снощи в килера.

© Добрина Ангелиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много ти благодаря, Симона, за хубавите думи! И се радвам, че разказът и стила ми на писане са ти допаднали! 🌹
  • Ха, така! Вчера точно, занимавайки се със същата дейност, ме връхлетя идея за разказ. И виж точно днес разбирам, че подобен съществува и то написан много по-увлекателно, отколкото аз бих могла. Харесва ми начинът ти на писане. Описателно, последователно, сладкодумец си. А и ми прави впечатление добрият правопис, което за мен е важно и показва уважение към езика и читателите. Личи си, че се стараеш и това е една от причините да пишеш красиво и прецизно. Лично на мен стилът ти много ми допада!
  • Благодаря, Мариана, че си обяснила вместо мен и то много точно! Приемам забележката, думата е по-скоро жаргонна, но добре описва (според моите усещания) това, което съм искала да кажа.
  • И аз съм изпадал в същото състояние, като лирическата тук. Стари, забравени (уж) вещи, но кооолко спомени само...
    Харесах!
    Поздравявам те!
    Доколкото тази думичка, непозната ми е и на мен, но имам подозрението, че е стара и вече почти забравена и извадена от употреба...
    Но друга ми е мисълта в случая!
    Всеки език се развива и един от пътищата му е в ръцете на творците - много думи са създадени от различни автори, и постепенно с течение на времето, са навлизали в обръщение и са станали част от богатството на речта. Затова, когато срешна думичка такава, не веднъж и пожелавам светъл път!
    Това е моето скромно мнение 😊
  • В момента, в който видях несъществуващата в българския език и нищо незначеща "дума" "бръждене", спрях да чета. Може би разказът не е лош, не зная. Но не понасям да се изкривява родния ни прекрасен език с измислени "думи".
  • Аз благодаря, Галя, че прочете и коментира! 🌹
  • Много красив разказ! Благодаря!
Предложения
: ??:??