3.12.2020 г., 21:18 ч.  

Завръщане в пролетта... 

  Проза » Други
503 3 5
2 мин за четене

Сутринта се събудих. В стаята ми беше прашно. Разваленият часовник лежеше върху малката дървена масичка. Дрехите ми бяха нахвърляни по стола. Миризмата на мухъл дебнеше от всеки ъгъл. Преди не ми правеше впечатление, но днес ми се стори някак... непоносима. Беше крайно време да проветря тази стая със застоял въздух... 

Открехнах съвсем лекичко прозореца. Слънчевите лъчи ме докоснаха... 

Затворих го. Огледах тъмната стая, в която живеех от дълго време насам. Взех четката за прах и изтрих мебелите, които бяха започнали да побеляват. След това прилежно изтупах завивките... 

И все пак нещо ми липсваше? Може би онова докосване... 

Къде бях оставила ключа?  

Час по-късно го открих. Почти ръждясал. Захвърлен. В някаква изгнила дървена кутийка.  

Поставих го внимателно в ключалката. Страхувах се... Нямах представа как ще ми се отрази тази светлина... 

С трепереща ръка превъртях ключа. Открехнах съвсем лекичко вратата. Стъпалата ми усетиха нежния допир на няколко капчици роса. Отнякъде дочух и песента на чучулигата. Не бях осъзнавала колко ми е липсвал този звук... 

Затварям вратата зад себе си, но стискам ключа в ръката си. Все още не знам какво ме очаква... 

Стъпвам на пръсти по зелената трева. Пред себе си виждам вишнево дръвче. Бели цветчета. Аромат на надежда. Опиянявам се... 

Вървя по малката пътечка. Маргаритки. Детелинки. Любимите ми зюмбюли...  

Пътеката ме отвежда до друга, по-красива градина, отрупана с плодове. Узрели череши. Вишни. Сливи. И една малка кошничка около тях, която решавам да напълня... 

Идва нощта. Може би трябва да се върна? Но песните на чучулигите, лекият ветрец, зелената трева, мирисът на цветя... 

Лягам под черешата. По едно време усещам миризмата на дим, придружена с малка светлинка в далечината. Може би някой е запалил огън?  

Грабвам кошничката и тръгвам натам. Пристъпвам тихо, защото отново не знам какво да очаквам. Ключът стои на сигурно в джоба ми. За всеки случай.  

В мрака виждам силует на мъж. Може би трябва да си вървя... О, не! Той ме е забелязал. Гледа ме в очите. Прави ми знак да седна до него. Приближавам се бавно... Усмихва ми се. Подава ми ръка. Присядам до него. Говорим си...  

Споделям плодовете от кошничката си с него. 

Отнякъде се чува чучулига... 

По-късно огънят угасва. Но имаме одеяло - звездното небе.  

На сутринта се събуждам в прегръдките му, омаяна от свежестта на сутрешната роса. Може и би от... 

Изхвърлям ключа.  

Преди години пролетта не беше толкова красива... 

© Есенен блян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря и на двамата! Весело посрещане на Новата година и на вас!
  • Хубав разказ! Когато човек повярва в мечтите си, така добре описана в разказа, след време се сбъдват. За да се случи това, нужно е човек да обича и да посее любов. Нужно е също да обича всички хора, които среща по своята житейска пътека, навсякъде. Да бъде добър към тях и, когато го помолят за нещо, което не му струва нищо, да изпълнява техните малки молби. Посятата любов след време се връща при него и той бере плодовете ѝ! Желая ти, здраве, успех и светлина през новата 2021 година!
  • Много приятно написано разказче Харесва ми скрития смисъл, който открих - за онова отчаяние, мухлясалото усещане на една отминала любов, попарила сърцето и белязала душата, а след това - онова пролетно чувство на разгръщащото се наново сърце, което е готово да обича пак.
  • Благодаря ти!
  • Много е красиво!!! Поздрав!
Предложения
: ??:??