Зазидана врата

     Вратата на балкона отсреща винаги стоеше отворена. Цяло лято. Бяло перде скришом и малко призрачно се появяваше от време на време, размяташе се – бавно и несигурно, после се прибираше. Сякаш то беше стопанинът на тази къща. Демон.

     През зимата това бяло перде не излизаше през отворената врата. Стоеше вътре. Не помръдваше.

     Трябва да му е било студено. Снегът се трупаше почти до прага, правеше малки преспички. Нощем те блестяха от светлината на уличната лампа: червени, зелени и жълти. Врабчетата сутрин кацаха едно през друго точно на този балкон, сякаш знаеха, че там няма нищо страшно. Нищо, което може да ги нарани. Цвърчаха, гонеха се и после отлитаха. Там нямаше храна. Ала беше интересно.

     През пролетта пердето се раздвижваше. Мяташе краищата си на ветровете, те ги поемаха и правеха фигурки във въздуха. Дъждът ги пръскаше понякога. И те танцуваха валса на радостта, тези краища на бялото перде. Пролетните дъждове са тихи. И често са тъжни.

     Никой не затвори вратата. И никой не излезе на балкона.

     Един ден пердето изчезна. Отскубнато от мъничките щипки, които го държаха за корниза на времето, уморено от очакване: отлетя. Никой не видя как стана това, никой не разбра дали се сля с пуха на снежинките или човчиците на врабчетата го прихванаха и го понесоха към небето.

     Казаха, че апартаментът бил продаден. Други твърдяха, че бил проклет и го обитавали върколаци. Вратата обаче остана отворена. Просто така. Зиме. И лете. Дъждът кълвеше прозорците напролет, те скоро щяха да се счупят. Малко страшно скърцаха пантите. И врабчетата не се събираха, защото шумът ги плашеше. Дори през зимата снегът не трупаше преспички на прага. Влизаше направо вътре – сякаш това бе вход на нещо. Вход към нещо.

     Не беше вход. Не беше и балкон. Надежда беше. В бяло. Вяра, че животът се възвръща. Като перде, което се отскубва, за да стане спомен. И така да оцелее.

     Прави се оказаха мълвите. След година новите собственици на апартамента се появиха. Апартаментът беше купен. Зазидаха балкона. Имаха нужда от пространство. Вътрешно. 

    Вече нямаше върколаци. Клюките престанаха. Нямаше врабчета. Снежинки. Ни пердета. Уличната лампа се отразяваше в стъклата на хубава словенска дограма, двойна, от старо дърво. 

     Наистина не беше вход към нещо. Не беше и балкон. След малко време новите стопани сложиха пердета – извезани, ръчно скроени, домашни. Като ковьорчета. Старомодни, дантелени, бели. Зазиданият, остъкленият балкон светна.

     Живна. Зазидан.