Докато вървеше натам се питаше дали тези души можеха да се върнат обратно в телата, да се съживят или да се вкарат в някое друго. Предполагаше, че е възможно и логично. Щеше да попита малчугана като го видеше, сега вървеше към работата на своя приятел, после щеше да отиде да види баба му.

            Казваше се Алекс и работеше в книжарница. Щом го видя, отиде към него, поздравиха се, поговориха, той му спомена, че за пореден път е отхвърлил добро предложение за работа, не след дълго Дидо си тръгна.

            Наближи къщата на баба му, позвъни, тя му се усмихна като отваряше, прие го, почерпи го с бисквити. Поговориха си малко, тя се радваше винаги, когато има гости, понеже не излизаше никъде. Той я остави да говори повече, все пак ѝ дължеше това, след намеренията, които имаше.

За момент му стана съвестно. Старата жена най-малко заслужаваше да застане пред камъка, дори се сети за още няколко души, с които би могъл да я замени, но не!  Разколебаеше ли се веднъж, изгубеше ли време, щеше да се разколебае пак и работата да отиде на вятъра.

            Тя седеше на креслото и му разказваше някаква история от младостта си. Той се преструваше, че я слуша, извади камъка. Щом старицата го видя, прекъсна думите си и попита:

            - Какво е това, Дидо?

            - Специален емералдов камък, виж по-отблизо.

            Тя се приближи, той допря го в челото ѝ, след това старата жена примигна и се отпусна на стола. Идеално, помисли си той, тук естествената смърт сваляше всякакво подозрение.

            Той се повъртя известно време в хола, насочи се към вратата и си тръгна.

            Това с бабата всъщност му беше най-трудно, затова реши че стори добре, щом свърши рано с нея.

Прибра се за известно време вкъщи, след това се насочи към дома на селския. Това щеше да му бъде пък най-приятно.

Пристигна там около шест часа и зачака, задникът все щеше да се появи, понеже магазинът беше наблизо.

Така и стана - онзи излезе от входа и щом видя Дидо, каза:

- А, ти ко прайш тука ве?

- Дойдох да го сложа на майка ти, после да свърша не челото на сестра ти.

На онзи само това му трябваше, той се изсмя злокобно, след това пристъпи към него.

- Ей, педалче, подписа си смътрната присъда!

Шибаняка посегна към него, Дидо извади камъка, оня се вцепени, Дидо каза:

- Не, ти си подписа своята, още предния път!

Онзи примигна все едно беше забравил, Дидо допря камъка в челото му, селският падна в краката му неподвижен.

Младежът си тръгна. Един човек ги беше видял отдалеч, изтича до Дидо и попита:

- Ей, какво му стана?

- Припадна от топлото, след 15 минути ще стане, няма проблем.

- А, добре - отвърна другият и си тръгна.

Не, нямаше да стане, полицията щеше да разпитва Дидо, но му беше все едно.