Звездана

  - Лудетина!- Надигна се в постелята си пенсионираният военен.

  Откак "Социалните" му назначиха Звездана, все за нещо се ядосваше.

Я по телефона ще бърбори с часове, я супата студена ще му поднесе.

Не стига туй, ами и приятел си имаше... Боян, де на секундата я чакаше пред къщи.

И сега...Не чуваше ли, че я вика?

Тази красива Звездана! Сякаш на пук се правеше на глуха понякога...Ама пък...Хубава беше, с очи на кошута, де рядко може да срещне човек в някое човешко същество... А косите ѝ?. Сякаш Йовковата Албена оживяваше пред него.

Приятни му бяха разговорите с нея, обичаше смеха ѝ и дяволитите пламъчета в погледа ѝ.

Как може да не обикне човек такава светлина?! Грешно щеше да е!... И щото не случи на челяд. Дъщеря му от Америка ли щеше да му бърше старческите лиги? Или сина му, дето се забърка в бизнеса с казината, и все ревеше, че не му стигат парите? Кой щеше да погледне умиращото му тяло?!

  - Полковник?- Надникна момичето.

  - Постелята...- Обърна лицето си към стената старият военен.

Звездана го погледна разбиращо и открехна завивката му. 

  - Спокойно!- Усети сериозността в гласа ѝ. - Виждала съм как може да се изпусне някой. Човешко е.

След като приключи с обслужването момичето му пожела спокойна нощ и затвори вратата. 

  - Привет, Полковник Енев!- Отекна гласът на Звездана в ранната утрин.

  Възрастният мъж лежеше неподвижно на спалнята.

  - Ей! - Приближи тя.

 После се втурна, бегло съзря изпитата бутилка "Смирнов" и разхвърляните снимки на пода.

"От къде е взел водката?"

  - Полковник! Тук съм...Звездана.

 С треперещи ръце набра 112.

Двадесет минути по- късно лекарят от "Спешна помощ" и екипа му откараха полковника.

След седмица...

  - Никога до сега не съм посещавала в болницата някой, който ми е бил поверен. - Усмихна му се и приседна в крайчеца на леглото му.

  - Защото до сега вероятно никой не е пожелавал това..- Въздъхна военният, внимавайки да не размести системата.

  - Да. Така е. Върша си работа- заплащат ми и...

  - И?

  - И си отивам. Все някъде ще се намери за мен човек в нужда. Това работя- да помагам.

  Полковникът замълча и хвърли взор към открехнатия прозорец.

   -Добро здраве ви желая!- Усмихна се Звездана и понечи да става.

  - Остани!- Сграбчи ръката ѝ възрастния военен.- Извиках те за нещо много важно.

Въздъхна тежко и впери очи в тавана.

  -Трябва да тръгвам! Простете ми, но днес...- Отскубна ръката си момичето.

Боян вече я чакаше пред болницата и сигурно бе изгубил търпение.

  - Дъще! Виждаш ли кутията на масичката до вратата? Помолих...- Пое си дъх възрастният мъж.- Помолих след като вече постъпих тук да съберат снимките...Дето си ги видяла на пода у дома, и да ми ги донесат. Дай ми кутията.

  Звездана изпълни молбата му.

Телефонът ѝ не спираше да звъни.

  - Голям е грехът ми.- Отрони мъжът, правейки се, че не чува телефонния звън.

   Момичето натисна бутона и отхвърли разговора, после питащо повдигна вежди.

  Полковникът бръкна в кутията, взе някаква стара снимка и дълго се взира в нея.

  - Полковник Енев.- Поде тя.- Видях разпилените снимки, но не обърнах внимание...Все пак...Това са вашите спомени.

 Мъжът не отговори вторачен пред себе си, и момичето продължи:

  - Не е хубаво човек да любопитства, но знаете, че алкохола ви е противопоказен, а...

  - Дъще!- Прекъсна я стария полковник и вдигна взор.- Знаеш ли колко неща не трябва да върши човек в живота си, но все пак ги прави? Действа против съвестта си и против природата.

  Помълча малко и добави:

  - Обадих се на сина нея вечер и го помолих да се отбие...Та, той ми донесе онази бутилка. Развълнуван бях, трябваше да удавя в нещо гузната си съвест.

  Звездана трепна почти невидимо. Чувстваше необяснима привързаност към възрастния военен. Още в първия миг, когато стъпи в дома му и срещна погледа му, усети, че между тях двамата заживя нещо непонятно и загадъчно. Почувства се така, сякаш от нечий друг живот познаваше възрастния мъж. От другаде, където тайнството и мълчанието бяха господари.

Настъпи кратка тишина и той отрони:

  - Животът е колкото дълъг, толкова и кратко пътуване, чедо. Все на нещо си се преситил, все за нещо не ти е стигнало времето. Всеки има грях, който не може да изкупи в този живот... И все пак... Зависи. Зависи от тестото с което те е замесил Господ- за кое да съжаляваш, и кое да благославяш... По кой път да поемеш.

  - Не разбирам. Наистина не ви разбирам.-Прошепна момичето.

  - Като баща споделям с теб.- Погледна я той, а тя сведе очи:

  - Аз никога съм имала баща...Не знам какво е...А, откакто миналата зима се спомина мама...Беше заминала преди години за Италия. Пари трябваха, за да завърша. Сама съм сега. Само Боян е до мен и...Добре, че го срещнах, свястно момче е.

  В следващия миг възрастния човек изхърка с усилие, а очите му сякаш щяха да изкочат от орбитите си.

  - Полковник! Ще повикам лекар! - Втурна се през вратата Звездана. И сякаш от невидимото достигна до нея издъхващият глас на мъжа: "Прости ми, Боже! Отишла си е, отишла си е моята Елена!"

   След минута дежурният лекар констатира смъртта на полковника.

Звездана плахо приближи към леглото.

Дори и във вечния си сън ръката на мъжа продължаваше да стиска старата снимка.

Момичето я издърпа внимателно и се взря. После усети как дъхът ѝ заседна в гърлото.

Има мигове, за които човек никога не е подготвен, и които са неминуеми. Мигове за онези сълзи, дето не са като другите, а напоени и натежали от тегобата и товара на целия ти изминал живот... За сълзите на истината.

Две щастливи лица- млади, неземни и красиви за миг я погледнаха от отвъдното, размазани от влагата в очите ѝ.

Усмихнатите лица на полковника и непрежалимата ѝ майчица.

И сякаш не забеляза грейналото личице на момиченцето между тях.