***
Страстта си тръгна със среднощен влак.
За сбогом ѝ помахах примирено.
Единствено се натъжих, че пак
пространството ще гасне вледенено,
че любовта ми свита ще мълчи
накрая на света и по-нататък,
ще търси безнадеждно две очи,
белязали я с пламъка си кратък.
А може би така е по-добре...
Тъгата ми бездомна е. Сираче.
Не иска милости да събере
и думи, дето нищичко не значат.
По дяволите някаква си страст!
Не може обичта да се повтори.
Живее друга дните ми – не аз....
Не се усмихва, даже не говори...
Каквото е било – било. И знам
сега съм празна, черна раковина.
На този свят човек пристига сам.
Та значи... пак сама ще си замина...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Чилиянска Всички права запазени
