***
Страстта си тръгна със среднощен влак.
За сбогом ѝ помахах примирено.
Единствено се натъжих, че пак
пространството ще гасне вледенено,
че любовта ми свита ще мълчи
накрая на света и по-нататък,
ще търси безнадеждно две очи,
белязали я с пламъка си кратък.
А може би така е по-добре...
Тъгата ми бездомна е. Сираче.
Не иска милости да събере
и думи, дето нищичко не значат.
По дяволите някаква си страст!
Не може обичта да се повтори.
Живее друга дните ми – не аз....
Не се усмихва, даже не говори...
Каквото е било – било. И знам
сега съм празна, черна раковина.
На този свят човек пристига сам.
Та значи... пак сама ще си замина...
© Нина Чилиянска All rights reserved.
