Животът не тече.
Не е река, а блато.
Отвътре нещо силно ми горчи.
Затъвам в нещо лепкаво,
излято
от собствените ми пресъхнали очи.
И уж напред пристъпвам, а затъвам...
И уж си вярвам, а пропадам...
Аз не живея - оцелявам...
И не мечтая.
И не страдам.
Апатията ме поглъща.
Не стига до брега вълнение -
не носят твоите очи
предишното опиянение...
Не вярвам в никакви мечти,
мечтая само за забвение,
за топла, скришна тишина,
за миг покой след вечното движение...
А трябва пак да почна да се боря...
Да тичам до изнемощение.
Макар и пак сама до болка -
безверна, без мечти и вдъхновение...
Докато нещо не развдижи въздуха
и ме накара да повярвам на живота,
разпъващ ме с такова настървение,
като че съм престъпник на Голгота.
Докато не намеря огън и любов...
Стихийно някакво знамение,
с което пак да се завърна
в щастливия живот-движение.
.
© Грошъп Всички права запазени
Поздравления!