***
799
0
1
Аз пак съм сама в дома опустял -
тежка врата от света ме отделя,
нощният мрак над града натежал
ме притиска под черна постеля.
Да крещя и да плача желая сега,
но нещо отвътре ме стяга, души ме.
Усещам как в мен се вселява тъга,
долавя слуха ми неказано име.
Аз съм сама, а нощта е безкрайна
и няма огнище да стопли кръвта.
Отива си с времето радост нетрайна,
за мене остава едничка скръбта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Мирчева Всички права запазени
