Гласът ти – стон утихнал,
чувам още без причина,
усещам твоя дъх повян
от южния вятър заскъснял.

Гледам нашата картина,
портрет остарял,
а милувките нежни
сравнявам със блян...

Лъчите последни
греят есенния ден...

И тогава тя идва,
онази, плътната тъмнина,
която всичко обвива
във “мътна” тишина...

Превръща ме в сянка прозрачна,
зависима от теб и тъга...

Но ти си отиде отдавна,
далеч си от реалността.
И гасна пред портрета бавно,
спомен от младостта...

И виждам нашите дни,
дни, които гравира,
а гравюрата още кърви...