... а беше време-морето беше приказка
Тревите целуват вечер клоните
и миглите им мокри тихо парят...
Тлеят светлинки зад прозорците,
а после със звездите си говорят.
Привел геранът морно раменете си,
ведро забравил днес на дъното...
А смокинята разперила крилете си,
танцува през сенките на утрото.
Пеперуди бели сплитат сънища
по плитките им маковете греят.
Мъгли обличат се с пристанища,
на които гарваните черни пеят.
Едно момиче спи във къщата,
в която треви целуват клоните...
Миглите замръзват върху бузата,
пристанища издъхват в дланите.
... а беше време-морето беше приказка...
и тя пред него баща си чакаше.
Сега морето напълно истинско
живи спомени във плиткото си давеше.
8 март 2022 г.
Посветено на баща ми с много обич.
25.02.2025 т.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анахид Демирова Всички права запазени
