А теб те няма...
А ТЕБ ТЕ НЯМА...
Ти бе звукът на моята цигулка,
клавишите на моето пиано,
искреше като мъничка светулка,
изпълваше сърцето ми голямо...
Ти бе цветът във моите картини,
и всеки стих на тебе посветих,
за тебе пеех песните любими...
Раздавах се, усмихвах се, творих...
За теб родена бях, за да ме грееш,
когато вън е тъмно и студено
и в люлката си ти да ме люлееш,
и да летя в мечтите си блажено.
Но всяка тъй желана красота
не може да остане дълготрайна -
увяхва, като пролетни цветя,
премине ли през тях сланата ранна...
Кой казваше, че трябва да ти вярвам?
Че няма да си тръгнеш ти от мен?
Събуждам се, ала не те заварвам
в изпълнения ми с Надежда ден...
Не ми остана нищичко след теб...
Превърнах се във тъжна поетеса.
Имах сърце, сега е късче лед.
Романтиката и страстта къде са?
Не моля вече Бога за услуги
и Дяволът от мене се отрече.
Навън е пълно с хора... Но са други!
А теб те няма... Теб те няма вече!
За теб родена бях, за да те имам...
Да вярвам в твойта чиста красота.
Тъгата от лицето да изтривам...
Да ме изпълваш с нежна топлина...
А днес седя на пустия си бряг,
посрещам тихо всеки изгрев нов,
животът ми не спира своя бяг...
Но теб те няма... Няма те, Любов!
Павлина Соколова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина Соколова Всички права запазени
