Часът е два. Не ми се спи...
Налазен съм от милиони спомени...
А, казах уж на другите, че мъртви са, 
и убеждавах смело, че отдавна са заровени...

Мисли отровени, и сърцебиене...
Главата ми тежи подпряна в двете длани, погледа блуждае...
Душата, когато е на влюбен, 
от огледало се нуждае...

И болката дълбае...
От пламъка неугасим с годините, превърнах се във черна яма...
Това кой с кого е, и къде, какво... 
Не ме интересува просто... Сякаш е излишна драма!

Да бъдем двама? Добре...
Но, опиши ми моля ти се как го виждаш...
После пък нека аз да бъда груб и откровен, 
и ще ти кажа минусите, без да се обиждаш...

Голям съм вече! Разбери... 
Нямам време за игри на Кен и Барби...
Хората ме впечатляват много повече не със пари, 
а с интелигентността си, със заложените дарби...

Усмивки ли? О, как да ти го кажа...
Дори не зная вече как и на какво да се усмихвам...
Изяден съм отвътре, празен, и студен... 
Но сякаш навик станало ми е и почнал съм да свиквам...

Думите, с които исках да те накарам да изтръпнеш ме разплакваха...
И ме пронизваше дълбоко във сърцето острието на отплатата...
Във вените все по-буйна става, и започва да ми ври кръвта...
Защо не мога избия от главата си на първата ни среща датата?!

И ще се давя винаги във синевата на очите ти...
Душата ще изтръпва, при спомена за досега до твойто същество...
Живота продължава, сменят се приоритетите...
Голям съм вече, не момче... И трябва да покажа мъжество.