Ад
Раздира вятърът платно - надежда,
но корабът - живот се носи пръв.
Брегът далече е и всеки миг прецежда -
през чувства - несъсирената кръв.
В душевни рани тялото ми глождят
солените вълни на битието,
а спомените в нощите пробождат -
като стрелите на Амур - сърцето.
Любов ли търся толкова далече?
Та тя остана някъде назад!
И мъката в душата ми предрече,
че няма връщане от този Ад.
На времето капанът бързо щракна.
Останах в плен на синия мираж.
Морето във сълзите ми изплакна
един, преситен на тъга, кураж.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симеон Ангелов Всички права запазени
