Ад
Раздира вятърът платно - надежда,
но корабът - живот се носи пръв.
Брегът далече е и всеки миг прецежда -
през чувства - несъсирената кръв.
В душевни рани тялото ми глождят
солените вълни на битието,
а спомените в нощите пробождат -
като стрелите на Амур - сърцето.
Любов ли търся толкова далече?
Та тя остана някъде назад!
И мъката в душата ми предрече,
че няма връщане от този Ад.
На времето капанът бързо щракна.
Останах в плен на синия мираж.
Морето във сълзите ми изплакна
един, преситен на тъга, кураж.
© Симеон Ангелов All rights reserved.
