7.05.2009 г., 3:03 ч.

Ад (Божествени картини - I част) 

  Поезия » Друга
528 0 2

 

Когато отразят се слънчеви лъчи последни

по фасадата на къща с напукана мазилка...

Когато приютят се на вятъра ръцете ледни

по тротоара в разпръснатия прах в пушилка...

И когато настъпва здрач по улиците тихи,

унасящи се в последната си делнична прозявка...

И когато сенки и коварни стъпки плахо

се подават иззад облак от призрачна прищявка...

Тогава царството на сенките настъпва!

И става тъмно, тъмно, тъмно...

Преминава във зловещо...

Тишината е гробовна...

Спокойствието горещо

се е настанило

в клоните на старите ели, където

то не се страхува от пролетните демонични бури.

А сега излизат всички те...

Призраци, кошмари, демони, вампири...

Разгръща се легендата за Ада...

В книгата със черните корици,

някога палена на клада,

но спасена като по чудо

от свирепи жрици, на дявола съпруги,

от Бог презрени изпратени да бъдат грешни по земята,

да са нестинарки, където стъпват

да се палят стъпалата

и да се топят от болка,

и да всяват страх и ужас с песните като сирени -

неистово, злокобни...

А хората смирени да потъват в сълзи, щом ги чуят...

Но не с ушите си, а със душата...

Те си имат имена:

най-първата сред тях Лъжата -

сурова, с лице изпито и усмихнато,

престорено, с безкраен брой от маски.

В собствена лъжа затворено

и обсебено от себе си.

В нея няма истина, а само клевети,

презряна и от своите сестри със грехове по-страшни...

Писано е как дяволът създал лъжата:

От нишка най-вътрешна от своето сърце

избрал да създаде изчадие Сатаната.

Но решил да има то женствено лице,

за да не бъде то презряно от тълпата...

А да изглежда скромно, някак изопачено.

Да няма нито капка грях в душата,

да се преструва на детенце тихо и смирено,

ала да всява болка във сърцата.

И пратил я сред неподозиращите хора.

А те обикнали я като истински човеци.

От хората родила тя син – позорът...

И грехът се намножил навеки...

И ето втората сестра запява свойта песен,

след първата!

А пътят неин е никак лесен -

на вечно проклятие обрича,

неспособна да обича,

но само хора...

Родена тя от корена

на адското дърво, сковано в лед,

жадно пиещо от злостната вода в Коцит.

А там във корена му пари

от мед,

от злато,

от сребро!

И цъфна адското дърво

и от плода роди се Алчност.

Но дяволът не пожела да я пусна горе,

но тя се съюзи със брат престорен -

Лицемерието син втори на лъжата,

подмами дявола и той заспа в тревата на трети адски кръг.

И алчността излезе и се вмъкна в дома...

... човешки.

И почнаха да се нижат грешки след грешки...

Хората почнаха да пълнят кръговете адски.

И оттам роди се третата сестра – Самота

Зла и коварна по природа,

обрича тя на смърт, обрича на печал.

Храни се от обич, храни се от жал

и плюе огън в хорските сълзи.

Оплита ги във злоба, оплита ги в лъжи,

и щом първите две приключат своите дела,

тогава идва тя

И обсебва и не пуска докогато не дойде

„Онази с косата” – Смърт! -

мащеха на всичките сестри...

трудеща се като черен кърт

под земята,

докато не затрие онова глупаво отроче – Животът

- враг на Самотата.

И тогава слиза тя от главната роля

- Опразнете сцената, моля!!!!!

Качва се най-лошата – Злоба!

С коса от мъст, в очите отрова!

По-зла от Лъжа, по-низка от Алчност,

със син Отмъщение и щерка Нахалност.

И пълни очите със кръв до удавяне,

и дишане тежко, в гърдите пристягане,

и изливаш своята злоба върху някой безличен,

а Бог ти записва грях най-приличен...!

И пътят е Адът -

отиваш на клада и там гориш във катрана.

И давиш си в болка от лютата рана,

но не във плътта, а рана в душата,

защото не бил си честив на земята!

А нощем грешил си с на Луцифер децата...

Сестри четири, палещи клада...

Стъкващи огнена, страшна жарава,

въртейки се в огън, жив кръговрат,

оплитащи в себе си целия свят:

с лъжи, с алчност, със самота и злоба -

обличащи хората в бляскава роба,

от грях подир грях...

И когато отново първи лъч огрее се

в улицата, по която бродили са нощни сенки,

забравили за греховете хората те смеят се.

И по устните им тънки

няма я следата

от адския побой на четирите сестри...

И денят вещае същото -

алчност, мъст, лъжи, злини...

И светът, наречен свят,

сега със ново име се облича,

поробен от Сатаната

АД...

© Христо Стоянов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • тъжно ми стана...от това което си почувствал и написал...
    светът има и друго лице...красиво и светло...
  • Реално и нереално в твоите поеми - приемат една поетично-приказна завършеност...!Усмихнат ден...
Предложения
: ??:??