* * *
Споменът ме праща тихо пак
в къща бяла, сребърен чардак,
песен блага зазвучава ей така
и връща ме към чудни времена...
На детството отминалите дни,
игрите буйни, смелите мечти
ме хвърлят мигом в младостта
там на полета на любовта...
Как бяла беше пролетта,
как волна беше песента
и вървяхме двама под ръка,
две лудо влюбени деца...
Ала сланата в нашите коси
любовта тъй чиста покоси
и две сълзи се гонят в мене пак
сред двора пуст пред мъртвия чардак...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Боян Дочев Всички права запазени
