Тя беше там. Стоеше и си мислеше за миналото, настоящето и бъдещето. Чувстваше се сама и уязвима.

   Беше февруарски ден, мрачен и тих. Тя стоеше в стаята си - болна и сама,  самокритикуваща се. Коя, по дяволите, беше, че да се държи така с останалите?

   Вгледа се в снимките, висящи на стената до компютъра ù. Спомените, отразяващи миналото ù. Всеки път, щом ги погледнеше, си припомняше колко много хора бе загубила, колко пъти бе предавана и наранявана. Тук на този за нея олтар виждаше и моментите, в които е била безкрайно щастлива.

    На стената бяха те - огледалата на нейното минало, спомените, които копнееше да си върне. Тя ги виждаше - детство, приятелство, любов...

     Снимката от 3-годишния ù рожден ден, снимката с най-добрия ù приятел от детинство, снимката с най-добрата ù приятелка, снимката с момчето, което обичаше. Там бяха и те - приятелите, които загуби. Лицата им, гледащи я осъдително и припомняйки ù грешките, припомняйки ù, че всички, които обича, си тръгват - винаги.

      На тази, същата стена бяха и спомените ù от театъра, който така боготвореше, но който не ù даде възможността да докаже любовта си, който я предаде. Всеки път, щом погледнеше тези снимки, си спомняше колко развълнувана бе  на сцената. Там забравяше за всичко, което бе вън от светлината на прожекторите. Но това бе минало или поне за сега. Тя трябваше да помисли за нещо друго - за любовта... за приятелите... за бъдещето...

       Беше ли влюбена? Обичаше ли го? Или просто мразеше да бъде сама.

       Тишината я ужасяваше, защото в сенките ù се криеха истините, от които бягаше толкова години.

        Къде бяха те - отговорите на хилядите въпро си, раждащи се в главата ù в този момент? Дали ще успее да ги открие някой ден, или ще си остане поредната заблудена душа, която се скита като сянка из дебрите на живота и търси своето спасение...