Анонимна
Предпочитам светът да не знае коя съм
и да нямам лице. Да вървя анонимна.
Да преместя сърцето си малко надясно.
Да не чувствам страха. Да не знам, че ме има.
Не понасям очи, дето нищо не виждат,
и въпроси наум, неспособни да питат.
Всички стъпки, които след себе си нижа,
ако спра, все се блъскат във мен и ме ритат,
за да гледам през хората. Само направо.
Да обръщам наопаки всички фасади.
Но сърцето ми още си бие отляво...
Затова ме притискат тълпи и площади.
И прозира плътта. Този плащ от безличност
е отчайващо тънък, изплетен от нишки,
под които и сляп ще ме види различна.
А така ми се иска да съм като всички!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Стоянова Всички права запазени
