"Аз ги сънувам"
Аз никога няма да бъда поет -
жаждата да се разкара...
Поет бе Димчо,
Яворов,
Вапцаров,
а как поет?
Поет сега?
Не искам да бъда поет,
как така? -
жалостта като кучето вие.
Аз не искам да бъда поет!
И да бъда пък,
кой ще ме
види?
Претъркулват се есени,
жадни са дните -
един ден поет си,
а утре си скитник.
Претълкуват се жажди и
трябва ли вече,
да сме с тебе тъй алчни,
та да пишем поезия?
Няма нужда.
Животът си скита
и преследваш ли него -
преследваш
сам себе си.
Няма нужда...
Макар че понякога,
със сивите лапи
сграбчва ни яко,
бие и вярата...
Но ще траем
сега,
и поети не сме
и няма да
станем.
А животът е груб,
иска всички да сме...
да,
от него по-груби,
и от него по-мръсни!
Но животът е
сън -
и е
син и е
син,
и е
син на живот,
който бил е
преди...
Адил е добре.
Тя лежи в сива къща.
Тя е вярата в утре,
и вярата в днес!
- Ти лежи, ти лежи!
- Хенри, аз ги сънувам.
- Кого?
- Убитите!
- Всичките?
- Аз ги сънувам!
- Как така всички? - животът им пръст.
- Сънувам ги, Ханк, ти ела, погледни!
Пещера.
И край огън - живот.
И край огън войници
пеят някакви...
Чудо!
А небето е ясно...
И няма войни...
- Но, Адил, тук е лудост!
- Не, Ханк, погледни!
И ме връща в съня си детето пораснало -
и ме връща във приказка...
а аз не й вярвам...
- То е сън - говори Адил.
- То е сън, мила, сън е
за жалост.
- Но, знаеш ли, Хенри,
да знаеш,
този сън ще се случи,
да знаеш!
А не знам
и не вярвам на сънища детски,
скоро мръсното мръсно
взриви се!
Скоро хората плачещи стресна.
Скоро шибаните ракети
не удариха "вярната" цел...
Взриви се!
Сиво,
мрачно прорязване!
Сиви сгради на пътя!
- Какво правите? - питат,
обаче
никой не им
обясни.
А Адил продължава, не млъква:
- Аз повярвах във Господ и
веднага
мойте сънища някак прилягат
на това дето днес е в Багдад!
- А нима твойте сънища
сеят убийства и
сеят, момиче,
печал?
- Виждам утрето, Ханк,
виждам утрето!
Изтеглят се
американците...
Ти си поет, напиши го!
- Не, Адил,
не съм поет аз -
журналист съм
и го знаеш добре...
- Щом пишеш за нас
си поет!
...
Аз никога няма да бъда поет -
жаждата да се разкара...
Поет бе той и той, и той, а какво е
поетът сега?
Тъмни вечери,
хора след атентат.
Скитникът иска живот.
Разпръсната плът,
изгорени тела...
- Поети, елате! Елате!
Кръв след кръв,
тела след тела...
Адил зъзне сред шушнещи
камери.
Камерни дни,
искам Багдад!
Плача за тебе,
Ирак!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Крумов- Хенри Всички права запазени
