"Аз ги сънувам"
Аз никога няма да бъда поет -
жаждата да се разкара...
Поет бе Димчо,
Яворов,
Вапцаров,
а как поет?
Поет сега?
Не искам да бъда поет,
как така? -
жалостта като кучето вие.
Аз не искам да бъда поет!
И да бъда пък,
кой ще ме
види?
Претъркулват се есени,
жадни са дните -
един ден поет си,
а утре си скитник.
Претълкуват се жажди и
трябва ли вече,
да сме с тебе тъй алчни,
та да пишем поезия?
Няма нужда.
Животът си скита
и преследваш ли него -
преследваш
сам себе си.
Няма нужда...
Макар че понякога,
със сивите лапи
сграбчва ни яко,
бие и вярата...
Но ще траем
сега,
и поети не сме
и няма да
станем.
А животът е груб,
иска всички да сме...
да,
от него по-груби,
и от него по-мръсни!
Но животът е
сън -
и е
син и е
син,
и е
син на живот,
който бил е
преди...
Адил е добре.
Тя лежи в сива къща.
Тя е вярата в утре,
и вярата в днес!
- Ти лежи, ти лежи!
- Хенри, аз ги сънувам.
- Кого?
- Убитите!
- Всичките?
- Аз ги сънувам!
- Как така всички? - животът им пръст.
- Сънувам ги, Ханк, ти ела, погледни!
Пещера.
И край огън - живот.
И край огън войници
пеят някакви...
Чудо!
А небето е ясно...
И няма войни...
- Но, Адил, тук е лудост!
- Не, Ханк, погледни!
И ме връща в съня си детето пораснало -
и ме връща във приказка...
а аз не й вярвам...
- То е сън - говори Адил.
- То е сън, мила, сън е
за жалост.
- Но, знаеш ли, Хенри,
да знаеш,
този сън ще се случи,
да знаеш!
А не знам
и не вярвам на сънища детски,
скоро мръсното мръсно
взриви се!
Скоро хората плачещи стресна.
Скоро шибаните ракети
не удариха "вярната" цел...
Взриви се!
Сиво,
мрачно прорязване!
Сиви сгради на пътя!
- Какво правите? - питат,
обаче
никой не им
обясни.
А Адил продължава, не млъква:
- Аз повярвах във Господ и
веднага
мойте сънища някак прилягат
на това дето днес е в Багдад!
- А нима твойте сънища
сеят убийства и
сеят, момиче,
печал?
- Виждам утрето, Ханк,
виждам утрето!
Изтеглят се
американците...
Ти си поет, напиши го!
- Не, Адил,
не съм поет аз -
журналист съм
и го знаеш добре...
- Щом пишеш за нас
си поет!
...
Аз никога няма да бъда поет -
жаждата да се разкара...
Поет бе той и той, и той, а какво е
поетът сега?
Тъмни вечери,
хора след атентат.
Скитникът иска живот.
Разпръсната плът,
изгорени тела...
- Поети, елате! Елате!
Кръв след кръв,
тела след тела...
Адил зъзне сред шушнещи
камери.
Камерни дни,
искам Багдад!
Плача за тебе,
Ирак!
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
