Баладично
Бурята
донесе есента,
хладна и дъждовна
като мъка.
Не можа
да се сбогува с пролетта,
ни на лятото
със топлата прегръдка.
Бе далече,
бе почти сама,
само вятърът
гостуваше ù нощем.
През ключалката
надничаше едва
мракът
и увисваше безсрочен.
Тя запомни
белоногата върба
с ласките
под нежните ù вейки,
сърцебиенето
лудо на нощта,
огъня
по устните им слети.
Тя запомни...
после тишина...
в самота
окапаха листата,
и понесе
тихата река
бялата забрадка
на луната.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Петрова Всички права запазени
