Там някъде сред бръчките на времето

 една усмивка се белее,

необяснима като тържество

в беззъбата уста на ветровете...

Защото те ощърбавяха

от непрестанно глождене на камъни,

докато аз в невидимия пламък

ще  черпя вечно вдъхновение.

Трептят от хармоничен смях

изконни листи

и даже призраците им

 трептят от смях,

а аз съм сребролеен тътен,

творящ се от метличен шепот

и от пурпурно легато.

Луната с позлатените рога

 като пиян сатир, извезан е

върху небесния гергеф

и скъсаното  копче е

от униформата

на Бог.

Тя е оная точка светеща,

поставена след неизреченото изречение,

защото аз съм речена и питаща

и ключ в началото на петолиние.

Защото аз съм въпросителна

от клетки, жадни да узнаят

неназовимото дори.

Сърцето ми е любопитен охлюв,

който напира да изправи гърбица,

да се превърне в удивителна,

но ме боли, така боли...

Земята е една безкрайна гробница,

от кости съградена

и всяка кост е точка на история.

Земята се гради от многоточия,

но костите не могат да говорят,

а гробниците също...

Но аз говорих през хилядолетията,

говоря днес и ще говоря утре -

изслушваха ме всички,

даже тия, които не желаха да ме слушат,

но трима само  рекоха ми: ”Чух!”

Те  бяха Бог и Сатана.

А третият - бе старец  глух.

Преди бях спомен, в който се оглеждах,

сега гмурец съм

със венеца от корали,

който напразно търси дъното.

Такова няма, няма и да има.

А утре ще съм нещо делнично,

което днес е чудо.

И все така ще преживявам

пред листите  прекрасната си лудост

в безкрайността благословена.

За да тъка небето като птица,

 от слънчева безпътица ранена,

да съм копито искрометно на лопатар,

за да разкъсам утробата на планината

и с най-мощния  си глас

да нарисувам свободата,

да бъда плаха рибешка следа,

родила в болка

 безтегловното пространство,

докато се разгоря

във многоокатия си ден,

задължителен като часовник

на гара,

от прощални целувки сътворен.

А някъде сред бръчките на времето

една усмивка все ще тлее...