Безкрайност
Безкрайност.
Откакто се простих със зимата,
не ми е никак хладно и студено.
Забравих бившите жени – любимите,
и шала окачих – на бремето...
И дрехите си, вълнени – изпрах ги,
напомнят ми любовно чучело,
такива – мокри, изподрани,
със сълзи минали – от тежки случаи.
Сега съм гол. И чист съм до прозрачност.
Огледалото ме гони – че го дразня.
Аз в друго се оглеждам. Многозначно.
В очите ти – дълбоки и прекрасни.
Ще счупя всичките си спомени,
и болните си кости ще строша,
ще стана нов. От радост – скелет,
и плът – от щастие за теб, ще нося...
Защото ти ме подлудяваш. Хубаво.
Душата ми – обръщаш я наопаки,
летим в една посока – с бели гълъби,
не ми я връщай – стара стока.
Ти цялата ми същност, я прераждаш,
добивам смисъл. Ставам чудо!
И повече не ще ми се обаждат
ни мъка, болка или лудост...
Откакто се простих със студовете,
и ледниците с тебе разтопих,
аз чувствам всичко – бури, ветровете,
и полъхът от теб ме проветри,
и станах ароматен като тебе –
ох, как миришеш – чакана любов...
Обичам те! Обичам те! Без време...
Ела, безкрайност! Вече съм готов...
Данаил Антонов
Danny Diester
Diester's Poetry
08.05.2017
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
