Безстопанствено
Тегнат жълтите гроздове, чакат ръка на грижовен стопанин,
доземи се превиват лозите и пъшкат кахърно.
Пуста къщата, чака стопанка чевръста по тъмно да стане,
в бял, кенарен месал хляб и сол да загърне.
А сред нивата ронят зърната си, жълти сълзи кукурузи,
овехтяло плашило, загръща се в дрипава риза.
Старец немощен мъката своя безсилно по пътя тътрузи.
Нажаленото слънце почти до нозете му слиза.
Няма песни жътварски и глъч и от мъка се пука земята,
крива круша завързва полека вдовишка шамия.
Скакалци на рояк, в стръвен глад ще опоскат до шушка житата,
недочакали сърп, ни жътварка, ни смях, в икиндия.
И безмилостно сипе жарава и жупел по пладне небето,
баба някаква с пуста надежда в душата се се моли.
Бог не чува. Пожари изгризват до кокал и черно полето,
крие в пушека тръни и драки безропотно голи.
Оголяла гората жалее по тъмно сиротните птици,
полунощно на вятъра песни хайдушки изплаква.
И разкъсват гърдите й орди от слепите черни къртици,
всяка нощ под звездите юнаците мъртви очаква.
И балканът отдавна притихнал овчиците вакли сънува
занемялото ехо по стръмният сипей се сурва.
Че децата ти, майко Българийо все по чуждинско робуват,
лешояди прелитат преяли -от урва, на урва.
Всяка нощ те в съня си, Родино плача ти дочуват,
но изгнаници клети - за хляб приседлив там слугуват.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
