Безсъние
Нощта щом метне звездната си риза
и меко се излегне над града,
снижават се човешките капризи,
от фарса не остава ни следа.
И в този миг, когато тишината
е равна на всемирно божество,
денят изглежда тъй нечестно кратък…
И искам още мъничко живот.
Не вярвам, не желая да приема,
че в този час, загърнат от сатен,
не мога да открадна късче време –
единствено, единствено за мен.
Потропа ли сънят меланхолично,
прогонвам го с палитра и боички.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миглена Миткова Всички права запазени
