Бистроокият ден се заглежда
и намигва ми ранен светлик,
а в дерето мъгливата прежда
на вретено се вие за миг.
Небосклонът звънти светлочел,
няма сянка земята да скрива;
вятър старите песни подел,
в алаброса на млада коприва.
Не отметва постелята мека
още миг полусънният рид,
и ехти звън в пиринч на егрека.
Планината цъфти в колорит!...
Заподскача отнякъде сойка;
писне славейче с глас – мандолина;
на прислона в скованата койка
да полегнеме с тебе двамина.
И кълвачът без милост изстрелва
своя набор от цял патрондаш;
на чешмата с рисувана делва
аз те чакам любима яваш...
И природата – свята майчинка –
праща с птиците трепетен зов;
и, подет от простора ми синкав,
Бог узнава за тази любов!
© Владислав Недялков Всички права запазени