Бразилия
Отива си.
А още не е вчера,
но някак няма място за криле.
Пропуска лъч и в този лъч треперя.
Внезапно остаря
като дете,
което да порасне принудено
забравя за игри, закачки, смях...
В очите – гръб.
Настръхване.
Студено.
Гората - тъмна.
/Твърде много страх!/
Не, няма думи.
В гърлото ми – суша.
Ръцете мокри.
Тяло на въже.
И само ако много се заслушаш
ще чуеш в мене как крещят мъже
с последните си викове,
сред битката
на жадната за кръв и смърт
любов.
Отивам си...
Преди да съм пристигнала.
Защото за живот не си готов.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Младенова Всички права запазени
Благодаря ви, Г-н Порчев и Г-жо Алипиева, за прочита и за думите.
