Бразилия
Отива си.
А още не е вчера,
но някак няма място за криле.
Пропуска лъч и в този лъч треперя.
Внезапно остаря
като дете,
което да порасне принудено
забравя за игри, закачки, смях...
В очите – гръб.
Настръхване.
Студено.
Гората - тъмна.
/Твърде много страх!/
Не, няма думи.
В гърлото ми – суша.
Ръцете мокри.
Тяло на въже.
И само ако много се заслушаш
ще чуеш в мене как крещят мъже
с последните си викове,
сред битката
на жадната за кръв и смърт
любов.
Отивам си...
Преди да съм пристигнала.
Защото за живот не си готов.
© Росица Младенова All rights reserved.
Благодаря ви, Г-н Порчев и Г-жо Алипиева, за прочита и за думите.
