Както си вървяха, нещо си говореха,

група мъртви хора, група мъртъвци.

Гласовито спореха, тихичко мърмореха,

може и на български, може на фарси.

Слагаха си думи в черепите празни

- вицове несмешни в смешните си дни.

И звъняха кухо, всеки божи празник,

колейки поредните жертвени „свини”.

В катафалка Времето,  люпеше си семето

и гризеше ябълка, здравето запазвайки...

Искаше си Времето, да му мине времето,

ей така живуркайки, ей така

похапвайки.