Чуй ме, Свирачо! Не бива!
С разрошен перчем, сам и студен
вятър на флейта засвири,
а повикът вечен политна далече
ласка гореща да дири.
От свойте комини, облечени в синьо,
димни принцеси танцуват.
Оправяйки букли, кокетните кукли
балните рокли вълнуват.
Топли и мили, в сърцата открили
тръпка, до днес непозната...
Вятърът нежен, но много небрежен,
пленил е на всички сърцата...
С разрошен перчем, към тях устремен,
на всяка той шепне: „Красива!“
И те го сънуват, в мечти го рисуват...
Чуй ме, Свирачо! Не бива!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Лозова Всички права запазени
