Цветът на дните
Цветът на дните някак все се губи,
разплискан в черно-белите неща...
Очите на измамени съпруги
дълбаят нощем моята душа...
И някак прозаично се размива
неподреденото ми битие...
Посрещам някой... Някой си отива...
Наливам си среднощно питие...
Замислено отпивам... И потъвам
в неслучени, възможни светове...
Във всяка случена тъга се спъвам.
И си измислям нови цветове.
Подреждам ги. И вярвам, че ги има.
Прегръщам ги. И се разтапям в тях.
Аз мога да съм лято посред зима!
Аз мога да съм лято! Но не бях...
Огнище бях. И луднала жарава
в прегръдките на чуждите мъже...
По въгленче на всекиго раздавах.
Последният до въгленче ме взе.
И ми остави спомен за съпруга,
заплакала със моите очи...
И някакво усещане за друга,
която в сънищата му мълчи.
Остави драскотина по душата...
Кога успя?! Така и не разбрах.
И някакво предчувствие за лято...
Такова... Дето никога не бях!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гълъбина Митева Всички права запазени
