Съзирам те на онзи бряг – скалистия,
вълните дето в пяна се разбиват,
където вятър с нрава – напористия,
безжалостно сред мислите пробива.
Поглеждам пак, мираж не си ли – питам се,
нима игри играе си съдбата с мен?
Защо скалата пуста е и скитам се
в жадувано мечтание, докрай сломен!
© Данаил Таков Всички права запазени