Избиват ни децата – палим свещи,
а пламъците гаснат от сълзи.
Улисани в робуване на вещи
не виждаме, че мокрото гори.
Чуждеем се за сигурност, когато
е много нужно да се съюзим.
Сами създаваме си нещо свято
което се стремим да отстоим.
А който не хареса правилата,
измисля свои, нови правила,
слага сам начало на войната,
най-страшната присъда за света.
Разгаря се изкуствена омраза,
делим се на религии и бит.
Едни убиват, други пък се пазят
с надеждата, поне да бъдат квит.
Но как да оправдаеме злодеят?
Живот отнема, бъдеще руши...
Родени сме еднакво да живеем,
а не да се задавяме в сълзи.
Светът е превъртял и е опасен,
от всичките страни светът гори.
Децата, питам, как да си опазим?
Пази ги, Боже, тях поне пази!
© Валентин Йорданов Всички права запазени