В сенките на гъстите гори,
де клоните опираха земята,
редили днес се облаци-тъми,
кои жените свои- слепите луни дочакваха...
Поклати вятърът листата в песен,
а те отвърнаха в безгласност.
Нима се ражда от тъмата песен
в сподавен вой от вълчи крясък?
Бездумен беше демонът сред сенките на мрака-
от тях се беше отделил по съмване.
Невести облачни- луни -
в тъмата се удавиха, помръквайки.
И сред мъгли от дъжд пороен, той - Дявола,
нахока Господа във себе си -
нима бе лесно себе си да създаде
и да се претвори отвъд пределите?
* Както тъмата ражда песен, така и песента може да роди тъма. Пресъздаването е забравеното Аз, търсещо ключа да създаде себе си отново, като се преобръща. Светът е огледален.
© Криста Всички права запазени