Дивачка
Препуска необяздена душата ми,
по калдъръмите звънти с копита,
пръхти и милва с гривата простора,
герана с бистрата вода напива,
за миг едва под мурата поспира
да вдъхне миналото от кората й
и в кръшна се превръща самодива -
тежки си коси разплита,
с роса си челото умива,
с бели менци любов носи,
от пътя юнаци отбива.
Не вдигай ръка, не спирай я,
че ще те грабне целия,
очите ще ти изпие,
главата ще ти замае,
сърцето ще ти отнесе…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Танчева Всички права запазени
