Дневникът на един млад беладжия - 21
Ходихме до гарата да изпратим мама.
Аз не се разплаках. Домъчня ми само
и разбрах - след седмица връщаме се вече.
Лятната ваканция бързичко изтече,
но пък бе от другите толкова различна!
Чичо Ваньо имам си! И си го обичам!
- Мите, тук за тебе аз каймак съм сложила.
Знам, че го харесваш, да си хапнеш можеш! -
казва баба Койна с глас като милувка.
Бързо награждавам я аз с една целувка
и не търся даже никаква лъжица,
а надигам старата пръстена паница,
както мама, каза ми, правела с каймака.
Да не би да дойде тука котарака
шарен на комшийката и да го излапа.
Затова ний крием всичко във долапа.
Прашка вече имам си, чичо ми направи
още вчера, милия, без да се забави
с дръжка и издялкана букма М на нея.
Целихме се дълго, но сега не смея
ластика да дръпна, нямам си мишена.
По кого да стрелям - мишката стаена
в зимника, открила че храница има?
Колко ще си хапне? Ние тук сме трима
и дори остава често от храната.
- С тази прашка, Мите, май си взе белята! -
баба Койна мисли като мене също.
Аз не съм разбойник и не е присъщо
от ръката моя някой да пострада.
Чичо Ваньо каза, че ще е награда
прашката, защото трябва да тренирам
с бързина и ловкост да елиминирам
бъдещи противници аз във състезание.
Но у мене има жал и състрадание.
Само точен мерник искам да покажа
аз на моя чичо и да му докажа -
име "беладжия" че не ми приляга.
Даже реч защитна във ума си стягам.
Докато си мисля, чичото пристига
покачен на конска новичка талига.
- Търся си помощник! С мен ли си, юначе?
Повече не пита. Горе се покачвам.
Кончето препуска право към гората.
Там на две купчинки чакат ни дървата
и секачът мургав с горския ни чака.
Плътно ги подреждаме, тъй че да не тракат.
Чичо Ваньо плаща, дават му бележка,
да не би да каже "крадени" по грешка
някой, ако спре ни в пътя към селото.
Мери ни очаква. В двора е, защото
мястото разчиства тя с метла голяма.
В ъгъла подрежда балите със слама,
тъй че да стоварим ние под сайванта
и нарежем с чичото двамата дървата.
- Мите, уморен си, вкъщи прибери се!
Влез направо в банята ти и изкъпи се.
С чичо ти самички ние ще се справим!
Може би молба е аз да ги оставя.
Мълчаливо тръгвам да си пусна душа.
Нека баба каже аз че съм послушен!
После със таблета почвам да играя.
И след два ли, три ли часа бе, не зная,
шумната резачка спира да работи,
но в ушите още чувам как буботи.
Мери, уморена, вкъщи се прибира.
Маса за вечеря почва да сервира.
Чичо настоява да си тръгва вече.
- За къде ли бързаш? Мирен стой, човече! -
баба му се кара, но със нежност топла.
Той се подчинява мигом и без вопъл.
Щрудел днес следобед баба Койна прави.
Тя като голяма майсторка се слави
и корите тънки сам сама разточва.
- Стара съм, детенце, и не ми се почва,
ала щом престилка аз през кръста вържа,
сякаш подмладявам се, всичко става бързо!
Чичо се отпуска и му се приспива.
Мери знак ми прави да мълча. Завива
нашия помощник с тънко одеяло.
Вън луна огромна вече е изгряла,
а пък аз щастлив съм: както ми се струва,
моят чичо Ваньо тука ще нощува!
Ставам много тихо, стъпвайки на пръсти.
Мери със усмивка радостна се кръсти
и със баба Койна двете се споглеждат.
Казах ли ви - ето, всичко се нарежда!
Следва:.....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
