Дневникът на (НЕ!)беладжията - 23
Време е всяка тъга да отмине.
Божият син е възкръснал и ние
с баба и дядо вървим четиримата.
Пейката аз им показах в градината,
даже поседнахме малко на нея.
- Мите, щастлива съм и се гордея,
че е добро и работно синчето ми!
- Таня помогна, задружна сме чета! -
бързам и нейният труд да похваля.
Мери от мене очите не сваля,
дядо потупва ме с радост по рамото.
- Мисля, че лика-прилика сте двамата!
Службата празнична вече е почнала.
Свети икони с цветя са обточени.
Мери яйца им оставя червени.
А козуначето взела от мене,
мама с молитва нарежда до другите.
Строги мъже са дошли със съпругите
и със децата Иисус да възхвалят.
Аз със свещичка в ръката запалена
мисля със обич за баба ми Койна.
Вкъщи остана, че малко е болна,
но не отказа да дойде от село.
А пък какъв козунак е оплела!
Мама ми шепне: - Сложи си свещичката.
Там върху свещника, Мите, при всичките.
После излизаме с гръб към вратата.
Кръстя се три пъти, както децата
майките учат да правят от малки.
Мери, отчупила няколко залъка
от козунака, с яйце във торбичката,
дава за здраве на бедните. Всичките
празна ръка са протегнали, милите,
сякаш животът отнел им е силите.
После на глас благославят щастливи.
- Право у нас ли сега си отиваме? -
питам, прегърнал аз дядо през рамо.
Мери усмихнато "Да!" казва само
и по обратния път се завръщаме.
Снощи със Таня донесохме вкъщи
от благодатния огън великденски.
Празника светъл почувствахме истински.
Баба ми Койна най-много се радва.
И ми разказа, че в тази държава
имало време в далечни години
да забраняват край църква да мине
или да влезе младеж на служение
Често изключвали, за съжаление,
и от училище. Връзката с Бога
за наказуема ли са приемали?
Вярата в него у всички отнемали,
за да не знаят дори пред иконите
как да се кръстят и как да се молят....
Мери почитала Бог и в забраните,
после и мама закърмила с вярата,
та затова аз от малък съм в храма.
Що за безбожници били са само!
Докато мисля за тези години,
Таня по Вабър-а вече звъни ми:
- Мите, при Бойко ще ходим ли днеска?
Цял козунак, дето с мама ги месихме
и яйчица аз за него съм сложила.
А и със теб да се сборим, ще може ли?
Скъпата Таничка! Липсва ми винаги!
Десет ли, колко ли часа са минали
с нея откакто сме се разделили,
но за гласчето ѝ галещо, мило,
вече разбирам аз, че затъжил съм се.
Влизаме вкъщи, аз тихо прибирам се
в моята стая. До лампата нощна
да си оставям от детството още
свикнах яйцето, преборило другите.
Днес е на баба ми Койна заслугата,
че е донесла със мисъл за мене
няколко патешки, пъстри, големи
и затова съм с борак абсолютен.
Него на Таня ще дам, за да счупи
всички, с които се сбори, та здрава
тя да е, както яйце повелява.
- Мите, във хола те чакаме всички.
Агнешко днес сме изпекли. В паничка
всеки да сложи каквото харесва! -
мама ме вика. Поглеждам я стреснато,
после ѝ казвам: - Отивам при Таня.
Моята порция нека остане,
че с козунаци издул съм се вече.
- Да занесеш на момичето! - рече
мама и влезе във хола при гостите.
Всяка година си спазва тя постите,
казва, че с тях си пречиства душата.
Аз се изнизвам щастлив през вратата,
стиснал в трепереща шепа борака.
Знам, че любимата вече ме чака.
Следва:.....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
